Джон Кларксън
Единствен изход
1.
Джон Печек нервно одраска нокътя на палеца си върху долните си зъби и усети горчивия парещ вкус на синя акрилна боя. Мразя да правя това, помисли си той. Мразя да ме гледат как се потя, без да знам какво мелят тия шибани песоглавци с лайняното си подпяване, което наричат говор. Страшен кеф им прави да ме гледат как излизам оттук. Знаят, че ще карам из улиците на Хакни с достатъчно кока, за което не ми мърдат седем години пандиз.
Печек усети вонята на собствената си пот. Тя изпълваше купето на раздрънкания му роувър, модел 1970. Вътре нямаше радио, а воланът бе заключен към пода с дебела верига.
Но парите си заслужаваха.
Ако трафикът не се задръстеше съвсем, той щеше да стигне за малко повече от час от „гълъбарника“, който обитаваше със семейството си, южно от реката, по моста Тауър и претъпканите улици на лондонското сити на север, до предградието Хакни.
Онези типове от Ямайка обработваха кокаина в Хакни, в изоставените постройки на комплекса Фрамптън, отвъд Меър стрийт.
Печек щеше да стигне дотам с колата, да влезе пешком в запуснатия имот и да получи пратката. После щеше да сниши глава и да шофира внимателно до жилището си в Лондон. Да щипне своето и да предаде пратката на чичо Франк.
Беше уредил бизнеса с доставките така, че за него оставаха кеш хиляда и двеста лири. Буф! Пачка едри нови банкноти от по петдесет и сто лири, тук и веднага! Плюс още четири-петстотин лири от грамовете, които щеше да пласира на свои приятели от артистичния свят. А Печек знаеше, че ударите щяха да зачестят. Чичо Франк се канеше да разшири бизнеса и да поръча количества, които обаче Печек се съмняваше, че тези тъпи главорези, „ярдитата“1, щяха да могат да им осигурят. Това е само началото.
Печек бе напълно доволен от ролята си на посредник. Снабдяваше чичо Франк и щипваше съвсем по малко, колкото да подсигури своите приятели — малка, нашумяла група претенциозни художници и техните безделничещи почитатели, които пълнеха най-модните заведения на Нотингхил, Сохо и къде ли още не.
На Печек му допадаше ролята на човек, който разполага с лайняната стока. Обичаше да си придава подходящ за това вид. Висок, слаб, с гъста тъмна коса, която бе пуснал дълга, така че да изглежда неподдържана. Тя напълно пасваше на постоянната му тридневна брада, на черните джинси и на вечно оплесканите с боя ризи. Дори се стараеше да има по някоя и друга капка боя по дланите и под неподрязаните нокти.
Внушаваше си, че пласирането на кока е част от неговия начин да противодейства на „нормалното“ еснафско общество. Просто задължителен елемент от живота на един човек на изкуството. Но дълбоко в себе си знаеше, че това е лъжа. Правеше го по същата причина, по която би го правил и всеки друг. За пари.
За пари, които му позволяваха да живее живота на художник, независимо дали картините му се купуваха или не. Пари, с които можеше да плаща за големия апартамент в Бътлърс Уорф, престижен квартал на Лондон, да осигурява прехраната, училищната такса на дъщеря си и проклетите месечни вноски за кредитната карта. Боже мой, мислеше си той, на какво ли не сме способни заради тези шибани пари. Тъй че, колкото и Джон Печек да мразеше тази част от задълженията си, колкото и да ненавиждаше да шофира до Хакни и да прибира дрогата, той все пак продължаваше да го прави, изтърпявайки ритуала на страха.
Веднага щом навлезе в района на предградието, където имигрантите от Ямайка бяха устроили разпределителната си база, той забеляза трима от гадните „горили“ на Оливър, които пазеха отвън. Те го проследиха с блуждаещи погледи от момента, в който паркира, до момента, в който стигна до входа на сградата. Печек отбягна погледите им, стараейки се да не мисли какво може да го сполети, ако Оливър им нареди да се заемат с него.
Винаги стояха поне по трима пред мръсната фасада на грохналата, запусната постройка. Никой не можеше да припари до Оливър, без да мине първо покрай тях.
Мястото не създаваше впечатление, че се нуждае от охрана. Оставено на саморазрухата в този краен квартал, където общинските имоти се даваха под наем на най-закъсалите бедняци в Лондон. Всички прозорци на партера и двата по-горни етажа бяха покрити с изкорубени, мръсни листове шперплат. Сградата изглеждаше необитаема, но самият й вид предизвика нова вълна на страх, която пролази от тестисите на Печек чак до гърлото му. Господи, колко мразеше да идва тук.
Когато пристъпи в мрачния партер на запуснатата жилищна сграда, доберман пинчерите на Оливър изръмжаха и залаяха яростно. Бяха заключени в малката стая, точно до стълбите, водещи към горните два етажа. Печек чу как драскат по олющената, боядисана в червено врата, която ги делеше от стълбището. Изруга и бързо се затича нагоре по стъпалата, като се надяваше, че зверовете пазачи ще се успокоят, щом се отдалечи. Но това само ги накара да завият страховито и да залаят още по-яростно.