Тя престана да се самопреценява и се запъти към кухнята.
— Ще ти приготвя обяда. Вземи си якето, като се обуеш.
— Да, мамче.
Ани се запъти към кухнята. За Лондон жилището им изглеждаше доста необичайно. Апартаментът им се помещаваше на горния етаж на една складова постройка, в квартала Бътлърс Уорф. През стотиците години, откакто Лондон бе обитаван от хора, всяка постройка бе подновявана или преустроявана така, че да отговори на потребностите на своите обитатели. Но едва в последно време една вълна на преструктуриране бе превърнала старите просторни фабрични цехове и складови халета на Бътлърс Уорф в жилища. Беше рядкост да се намери подобно място в близост до центъра на Лондон. Просторните, въздушни халета, подходящи за ателиета и галерии, бяха привлекли вниманието на мнозина хора на изкуството, както и на рекламни агенции и дизайнерски студиа. След тях се появиха ресторанти и галерии. Както и поток от щъкащи специалисти по градоустройство. Ани и Джон бяха дошли в този квартал твърде рано и бяха избегнали смазващите цени на апартаментите, макар преустройството и ремонта на жилището да бяха тласнали Джон да се заеме с пласмента на кокаин. Нищо друго нямаше да може да му осигури бързия приток на пари, от който той постоянно се нуждаеше.
„Гълъбарникът“, както го наричаха, се намираше на четвъртия от шестте етажа на някогашна преустроена фабрика. Всеки от апартаментите бе разположен напречно на централния коридор. Техният апартамент се състоеше от стаи, подредени една след друга от входа до дъното. След входната врата имаше малко антре, после просторна и слънчева дневна с висок таван, две стаи и баня, всички към един и същ вътрешен коридор, и най-накрая вътрешна кухня. Кухнята имаше задна врата, която водеше към стръмно стълбище за противопожарния изход, през който се излизаше направо на улицата.
Ани привърши с приготовлението на обяда на Елизабет, опакова го и го сложи в червената раничка. Тетрадка и някои учебни пособия вече бяха поставени в раницата.
Когато Елизабет тръгна с щастлива усмивка, шляпайки с новичките си галоши за дъжд, Ани взе малък чадър от закачалката в кухнята.
— Слушай ме сега, сладичкото ми. Днес ще ти дам твоя чадър.
Елизабет ококори очи.
— Наистина ли?
— Да. Но не го губи. Когато влезеш в училището, пъхни го в раницата си.
При тази нова отговорност момиченцето стана сериозно.
— Да, мамо. Ще внимавам. Не се безпокой.
— Добре. Хайде сега да тръгваме. Днес трябва да минем по моста.
— А не можем ли да вземем такси до училище?
— Не. Ще вземем метрото.
Ани поведе момичето към задната врата на кухнята.
— Мамо, защо трябва да слизаме по стълбите? Не обичам стълбите!
— Така е по-пряко.
— Така ли?
— Да. Оттук ще излезем направо на улицата.
И има по-малка вероятност да ни видят, помисли си Ани.
Елизабет се изправи и зачака майка й да отвори вратата. За разлика от повечето врати в Лондон, които имаха прости единични ключалки, затварящи се автоматично, задната врата на Ани бе подсигурена с яка стара заключваща система, останала от времето, когато това помещение бе представлявало фабричен цех. Отвътре трябваше да се завърти една ръчка, за да се плъзнат двата железни пръта от рамката на вратата. Отвън се отваряше с ключ. Ани завъртя ръчката, отвори вратата и стъпи на тъмната, прашна площадка. Изпълни внимателно процедурата по заключването и двете с Елизабет заслизаха надолу по витата стълба, тъкмо когато самолетът на Джак Девлин от Ел Ей започна да се снишава над летище Хийтроу.
5.
При спускането на самолета промяната във въздушното налягане събуди Девлин. Той отвори очи и само след пет секунди съзнанието му бе напълно прояснено. Една русокоса жена беше вперила пронизващо зелените си очи в него. Когато той отвърна на погледа й, тя продължи да го гледа втренчено, без да се извини, като изключим бързата й усмивка.
— Събудихте се съвсем навреме. Тъкмо се приземяваме.