Бен грижливо закопча колана на Елизабет, после пристегна и своя. Запали колата и пое по тесните селски пътища, докато не стигна търговския квартал на малкия град. Повечето магазини бяха струпани около едно широко затревено поле за игра, което оформяше централния площад на градчето. Около площада имаше будка за вестници, малка бакалия, пощенска станция, бензиностанция, агенция за недвижими имоти и, в другия край на площада, магазин, в който се продаваха вина и спиртни напитки. Девлин успя да намери много хубаво червено бордо от Сен Жулиен. Той се върна при комбито и подкара към южната страна на площада.
Тридесет секунди по-късно черният мерцедес на Оливър закова спирачки пред магазина за алкохол. БМВ-то го следваше плътно и също спря.
Никой в БМВ-то не знаеше защо колата на Оливър спря в този град, но веднага щом забеляза, че минават покрай магазин за алкохол, Роклиф обяви, че ще слезе да вземе бира. Декстър му каза да седи мирен, но дебелакът не можеше да пропусне възможността да вземе нещо за пиене за из път.
Луис вече излизаше от мерцедеса и се готвеше да влезе в магазина. Хинтън го наблюдаваше. Декстър беше хванал дясната ръка на Роклиф, за да не може да излезе от колата, но Роклиф успя да отвори прозореца и извика поръчката си на Луис.
— Земи няколко кутии бира, мон. Ще ти ги платя.
Луис се спря и се обърна към Роклиф. Може би наистина беше Чанго. Или съдбата. Или карма. Но когато Роклиф извика на Луис, Хинтън се извърна към него и точно в този момент, отвъд площада, Девлин излезе от комбито и закрачи към вестникарската будка.
Оливър наблюдаваше Луис, очаквайки нетърпеливо да му донесат бутилката ром. Останалите просто седяха в колите и чакаха. Но не и Хинтън. Хинтън се задвижи, и то светкавично. Отвори с рамо вратата на мерцедеса и изсъска на Луис да се върне веднага. Луис забави ход и погледна Хинтън. Беше смутен. Не му се искаше да пренебрегне Оливър, но изразът на лицето на Хинтън го накара да замръзне на място.
Когато Луис се спря, Роклиф изврещя от мястото си:
— Хайде, мон!
Хинтън го сряза с едно: „Млъкни!“ с такава ярост, че Роклиф се свря обратно в колата.
Оливър се надвеси през отворената врата и попита Хинтън:
— Кво стаа бе, мон?
Но Хинтън беше като наелектризиран. Той бе вперил поглед в отсрещната страна на площада, изчаквайки Девлин да излезе от вестникарския павилион, за да се убеди, че вижда това, което му се бе сторило, че вижда.
Оливър настоя:
— Кво има, мон?
Хинтън отвърна, без да отмества поглед от вестникарския павилион:
— Той е там! Той е ей там.
Оливър отвори задната врата, излезе, застана на улицата и се огледа. Забеляза малкия форд комби. Можеше да се обзаложи, че вътре имаше хора. Но тъй като не беше видял Девлин, не знаеше за кого да гледа.
— Къде?
Хинтън не отговори, само просъска на Луис:
— Влизай!
Шофьорът, забелязал, че двамата мъже се взират в нещо, изтича обратно до колата.
Напрежението на Хинтън вече се бе предало и на Оливър.
— Къде е? Къде е мона?
Хинтън му посочи.
— В оня магазин. Почакай да видим дали ще излезе. Другите са в жълтата кола.
— Кой? Къде? — сподавено извика Оливър.
— Жената и нейният бодигард! В жълта кола! Гледай магазина.
И точно когато каза „магазина“, Девлин се появи и се запъти към комбито.
Хинтън веднага се стовари на задната седалка и блъсна в рамото Луис с дулото на своя МАК-10.
— Следвай жълтата кола! Да не ги изпуснеш.
Луис знаеше, че ако не се задвижи веднага, Хинтън ще му пръсне главата и ще подкара колата сам. Оливър не беше сигурен дали Хинтън халюцинира, или не. Може би беше превъртял от напрежението, може би всичките тези негови бдения пред божеството го бяха докарали до ръба, а може и да беше прав. Оливър се друсна на седалката, готов за гонитбата като всички останали.
Луис отпраши след колата на Девлин, която вече бе възвила назад към пътя, който водеше към селската къща.
След като Хинтън бе извикал на Луис, Елбърт беше изострил вниманието си. Той даде рязко газ на БМВ-то и последва мерцедеса.
Оливър наблюдаваше как Хинтън се бе вторачил в предното стъкло, докато се плъзнаха покрай площада в преследване на жълтото комби. Когато взеха завоя, колата на Девлин изникна пред погледите им.
— Сигурен ли си, че са те?
— Да.