Този път трябваше или да избие ножа от ръката на Хинтън, или да умре.
Хинтън се ухили сатанински. Предстоеше мигът на убийството. Той се изправи в цял ръст. Издълженият му, тънък силует се очерта на бледата лунна светлина — бе напълно готов да нанесе последния удар. И знаеше точно как да го направи. Той сръчно насочи ножа от горе надолу, скривайки острието зад жилестата си китка. Оръжието сякаш изчезна и Девлин си каза, че може би няма да успее да го види отново.
Знаеше какво предстои. Беше го виждал и преди. Хинтън се канеше да приложи най-смъртоносната игра на уличните главорези. Дори човек да отгатнеше движенията, които щяха да последват — а Девлин бе в състояние да го направи — човек никога не можеше да бъде сигурен в коя ръка ще се окаже ножът. Шансът щеше да бъде петдесет на петдесет и човек трябваше да се защити по някакъв начин с перфектно изчислено във времето ответно движение.
Нещата се развиха светкавично. Хинтън замахна и скри и двете ръце зад гърба. Щеше или да задържи ножа в ръката, която го държеше, или да го премести. Нямаше начин да се разбере.
Ярдито събра сили, пое си хрипливо въздух въпреки счупените ребра и протегна двете си ръце на височината на раменете. Тръгна право към Девлин, въртейки ръцете си в кръг като вятърна мелница, докато се приближаваше, преобръщайки ги ловко, все по-близо и по-близо към своята мишена. Дори сега, докато Хинтън набираше скорост, ножът можеше да смени местонахождението си. Девлин трябваше да налучква. Ето сега.
Докато ръцете на мъжа се приближаваха, въртейки се към него, Девлин избра подходящия миг да хване лявата му ръка, докато тя се насочваше към него. Ако ножът беше в нея, той щеше да оживее. Ако се окажеше в дясната, щеше да умре.
Той замахна, този път без блокиращ удар, но с желязна хватка, като стегна с дясната си длан лявата китка на Хинтън. Задържайки я във въздуха, Девлин пристъпи от лявата му страна, което му осигури малък шанс да понесе удара, който можеше да дойде отдолу, ако ножът се окажеше в дясната ръка на убиеца.
Юмрукът на Хинтън се заби в ребрата на Девлин и той се усмихна, защото го бе ударил юмрук, а не смъртоносният стилет. Сега беше негов ред.
Първият удар, който последва, беше в подмишницата на Хинтън — твърд и жесток ляв прав, нанесен с такава сила, че извади рамото на Хинтън от ставата. Хинтън изрева от болка, гняв и безсилие.
Физическата болка беше непоносима, но психическата я превъзхождаше. Неговият бог го беше изоставил. Ръката му излезе от строя и ножът увисна безпомощно. Врагът му бе спечелил надмощие.
Девлин затегна желязната си хватка около китката на Хинтън, задържайки го прав и причинявайки му още по-силна болка в счупената раменна става, като в същото време не му позволяваше да се свлече на земята. Сега беше ред на Девлин да наранява, да чупи и да убива, стига да поиска.
Той се извъртя към Хинтън така, че гърбът му опря в гръдния кош на другия. Нанесе удар със свободната си ръка между бедрата на Хинтън и смачка тестисите му. После го удари с тила си в лицето и му счупи носа. След това хласна китката на Хинтън в дясното си коляно, прекършвайки я и запращайки ножа в тинята. Хинтън беше вече напълно безпомощен, почти изпаднал в безсъзнание. Девлин пусна лявата китка на Хинтън, извърна се отново, за да го погледне и го сграбчи за гърлото.
Сега се оказаха на сантиметри разстояние един от друг, лице в лице. Кожата на Хинтън пареше под ръката на Девлин. Той изведнъж се почувства свързан с нещо толкова злокобно и чудовищно, че го заля вълна на отвращение. Част от Девлин искаше да забие с все сила палец в трахеята на Хинтън, да я смачка и да прекърши врата на този демон на злото, веднъж и завинаги. Но той устоя на този жесток порив, вместо това хвана здраво токата на колана, задържа другата си ръка на гърлото му и повдигна убиеца във въздуха. С последни нечовешки усилия, изпънал сухожилия, с опънати до скъсване мускули, Девлин се засили и запокити Хинтън на земята с такава сила, че въздухът изсвистя от дробовете на Хинтън и той потъна в дълбок мрак.
Девлин погледна само за миг окаляната купчина на земята, после се обърна да потърси пистолета си. Откри и своето оръжие, и автоматичния пистолет на Хинтън, и ги вдигна.
Огледа се наоколо и видя Ани с Елизабет. Ани продължаваше да пълзи назад в тръстиките, притиснала дъщеря си към гърдите си.