Без да изважда картичката й, той изрече номера.
Джоан кимна.
— Е, мистър Девлин, впечатлена съм! Обадете ми се. Струва ми се, че ще прекараме приятно.
След тези думи тя грациозно се извърна към багажния лифт, стараейки се да предложи на Девлин най-приятната гледка. Той задържа за миг възхитен поглед върху нея и се отправи към митническия контрол. Когато стигна до централния терминал, се спря пред телефонния автомат. Набра кода за директна връзка с презокеанските линии и натисна съответните цифри.
Погледна часовника си и пресметна часовата разлика. Когато някакъв глас се отзова, Девлин продиктува съобщение за госпожа Банкс.
— Обажда се Джак Девлин. — Той извади визитката на русата дама от джоба си. — Моля, направете проверка за лицето Джоан Кънингам. Руса, около метър и осемдесет, петдесет и девет килограма. Представя се за фотомодел.
Внимателно продиктува телефонния номер и адреса на служебната й визитка и добави:
— Моля госпожа Банкс да провери тази информация. Просто искам да разбера дали съвпада. Ако не, ще дам други инструкции.
Девлин изчака гласът от другата страна да повтори данните.
— Добре. Също така предайте на госпожа Банкс, че имам нужда от списък на свободни наемници агенти на територията на Лондон, одобрени от компанията. Засега ги разпределете по обичайните категории. Все още не знам от какво точно ще имам нужда. Ще се обадя отново да ви кажа къде да ми изпратите факс. Благодаря.
Девлин си представи как старателната госпожа Банкс добросъвестно изпълнява неговата молба и след това също така добросъвестно докладва на Уилям Чоу. Обстоятелството, че Чоу беше разрешил на Девлин пълен достъп до незаменимата госпожа Банкс представляваше изключително предимство и Девлин се възползваше от него в пълна мяра. Тя осигуряваше надежден достъп до ресурсите на „Пасифик Рим Секюрити“.
Следващото обаждане на Девлин беше до апартамента на Ани. Докато слушаше чуждия телефонен сигнал, той извърна гръб към автомата и огледа минувачите. Девлин не беше от хората, които могат да стоят с лице към стената повече, отколкото е необходимо.
Той изчака шест позвънявания и реши, че Ани не е у дома си и че не разполага с телефонен секретар. Прекъсна линията и се отправи към обменното бюро „Томас Кук“. Обмени петстотин щатски долара в британски лири и потърси да вземе такси, преди отново да се е натъкнал на Джоан Кънингам.
Хинтън от своя страна много искаше да се натъкне на някого, готов да му причини неприятности. След посещението си при Момма Сиентро той бе изпълнен с желание да причинява болка и да пролива кръв.
Току-що бе излязъл от станцията на метрото при Кингс Крос. Закрачи срещу пълноводния поток от забързани окъснели пътници, насочили се към голямата железопътна гара, и прекоси булевард Пентънвил. Бавната му властна походка контрастираше със забързаните стъпки на минувачите покрай него. Хората инстинктивно се отдръпваха, оставяйки достатъчно пространство за високия тъмнокож мъж.
Той се запъти към един мрачен засводен център за забавления през две карета от гарата.
Кингс Крос не се ползваше с добро име. Но както при повечето комарджийски места из Лондон, един случаен минувач можеше и да не забележи мръсния бизнес, който се въртеше тук. Лондончани предпочитаха да преминават бързо през този район на път за някое друго, по-благопристойно място. Те можеха да забележат някой и друг опърпан пияница, клатушкащ се сред всеобщата бъркотия и мръсотия, но обикновеният човек рядко щеше да обърне внимание на доходоносния бизнес, който се вихреше тук под формата на пласмент на дрога и улична проституция, около часовниковата кула, близо до огромното гарово съоръжение.
Пред входа на големия безистен някакъв видимо сбъркан чернокож спореше с младо момиче, което имаше вид на безпризорна наркоманка. Друг чернокож, с яки бицепси, облечен в широка фланелка, стоеше и чакаше някого или нещо. Няколко крачки по-нататък Хинтън забеляза Леон, един от „лошите пичове“ на Оливър. Леон напълно пасваше на обстановката. Косата му беше дълга, на сплъстени плитки, лицето му бе обрасло с рядка брадица, а облеклото му се състоеше от клеясало зеленикаво яке и панталони. Другият „пич“ на Оливър, Пъджи, се хранеше в един индийски ресторант, който в момента предлагаше специална оферта — срещу две лири и половина можеше да похапнеш всичко, което пожелаеш, без да се включва пиенето.