Тя излезе от едната врата, Девлин и Уолдрън напуснаха от другата.
На път към участъка, Уолдрън обяви:
— Мисля, че разбрах как го е направил.
— Стори ми се, че спиш, а ти си си блъскал мозъка с това.
— Така е.
— И как го е направил?
— Трябва да проверя едно-две неща, преди да съм сигурен. Няма да ми отнеме много време.
Уолдрън паркира пред сградата на полицейския участък. Девлин го последва. Имаше само един полицай зад бюрото в приемната. Той натисна бутона и ги пусна без коментар. Уолдрън поведе Девлин нагоре към последния етаж на старата постройка. Преминаха през тесен коридор и влязоха в помещение, което изглеждаше изненадващо светло и модерно обзаведено. Беше оборудвано с високотехнологична апаратура. Имаше пет конзоли, всяка от които с по един компютърен дисплей, клавиатура и табло с превключватели. Три от конзолите бяха заети от жени, със слушалки на главите. В момента нито една от тях не беше заета, въпреки че тъкмо когато Уолдрън и Девлин влязоха, централата иззвъня.
— Това е нашата телефонна централа — каза Уолдрън на Девлин. — Всички позвънявания и обаждания се регистрират тук.
Една набита чернокожа жена остави настрана списанието „Стар“, което прелистваше, и се усмихна на Уолдрън.
— Естер, ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се, господин главен инспектор. С какво мога да ви бъда полезна?
— Ще провериш ли в последните двадесет и четири часа от участъка имало ли е обаждания до проследяващата система на Бритиш Телеком?
— Кой беше номерът, скъпи?
— На проследяващата служба?
— Да.
Уолдрън й продиктува номера, тя го набра в компютърната система и след десет секунди на екрана се отпечата обаждането, от кой номер е направено, часът и датата, и дължината на разговора. Уолдрън присви очи към екрана и си записа информацията, която му беше нужна.
Благодари на операторката и махна с ръка на Девлин да го последва.
Слязоха надолу по стълбите и скоро се озоваха в друго помещение, оборудвано с още по-компютъризирана комуникационна апаратура. Тук имаше двама униформени полицаи, обслужващи техниката.
— Това е нашата СКО — каза Уолдрън. — Система за Компютърно Оповестяване. — Но не обясни повече.
Приближи се до един картотечен шкаф с данни за целия персонал в участъка, с имената, телефоните и номерата на значките, и си записа още някаква информация. Девлин го остави да си върши спокойно работата.
След това двамата слязоха в импровизирания кабинет на Уолдрън в отдела, който ръководеше. Уолдрън вдигна телефонната слушалка, набра Бритиш Телеком и след десет минути получи потвърждение, че е имало обаждане, в което са питали за адреса, съвпадащ с телефонния номер в района на Кеймбридж, който Девлин беше дал на Уолдрън.
Всичко това бе отнело на Уолдрън двадесет минути. Той се обърна към Девлин и му подаде бележката със записан телефонен номер в хотел „Монтегю“.
— Това е номерът, който ти ми съобщи, нали?
Той подаде на Девлин още няколко страници, за да ги прегледа.
— Вчера е имало обаждане до Бритиш Телеком, съвпадащо с този телефонен номер и с неговия адрес, по време, което пък съвпада с времето, по което са ви нападнали. Всъщност, това е станало минути след като получих телефонния номер от теб.
— И кой е направил запитването?
— Един от нашите. Сержант Патрик Рейли. Той е съобщил номера на значката си и името си в Бритиш Телеком. Той е ухото. Сега имам доказателство. Той е предал информацията и те са тръгнали към вас.
— Има само един проблем, Уолдрън.
— Какъв?
— Аз не се намирах там.
— Не си се намирал там?
— Не. Бях на около три километра западно от този адрес. Трябваше да ти дам някакъв телефон, на който да мислиш, че се намирам, но всъщност това беше блъф. Място, където да поставя телефонен секретар. Аз не бях там.
— Е, поне знаем с кого да започнем — малко посърнало каза Уолдрън.
— С вашия сержант Рейли.
— Точно така.
— Окей. Дотук стигнахме благодарение на теб. Сега е мой ред.
— Тоест?
— Тоест, от тук нататък започваме по моя начин. Рейли знае ли, че го подозираш?
— Вероятно. Но той е адски самоуверен и не допуска, че ще се добера до него.
— Много добре. Можеш ли да го отведеш нанякъде, уж, че ти е необходим?