— И още как. Все още съм главен инспектор тук.
— Да, добре. Но първо имам да свърша още нещо. В колко часа започва смяната му?
— В девет.
— Той тук ли идва?
Уолдрън се пресегна и взе разписанието с дежурствата, прегледа го и каза на Девлин:
— Да. Не виждам да е отбелязано, че няма да дойде.
— Добре. Доведи го в „Дрейкът“ в 10 часа. Стая 12.
— Ти в „Дрейкът“ ли си?
— Да.
— Последният път, когато те попитах, ми каза, че си в „Конат“.
— Излъгах те.
— Означава ли това, че изобщо ми вярваш?
— Почти. Но ти не знаеш името, под което съм се регистрирал, нали?
— А, да. Поредният блъф. Къде е жената?
— Тя е в безопасност.
— И какво ще стане в стая 12 в „Дрейкът“?
— Когато дойдеш, вратата няма да е заключена. Почукай, и аз ще извикам да влезеш. Гледай да си пръв.
— Добре.
— Дотогава прави, каквото искаш.
— Имам доста неща да свърша.
— Какви?
— Все още искам да заловя Мислович.
— Рейли сигурно знае, че се опитваш да арестуваш Мислович.
— Да.
— Тогава можеш да забравиш за него. Мислович изобщо няма да се появи на Беруик стрийт.
Кожата на Уолдрън настръхна. Беше осъзнал, че и този път Девлин е прав.
— Да. Предполагам, че няма да се появи.
Девлин забеляза как Уолдрън се намръщи.
— Какво има?
— Току-що разбрах, че всъщност нямам какво да правя.
— Тогава му удари един сън. Ще ти е от полза.
Девлин понечи да тръгне, но Уолдрън го спря с думите:
— Ти наистина ли щеше да ме застреляш, ако не бях отговорил на въпросите ти?
Девлин му отвърна през рамо:
— И не забравяй какво ти казах, гледай да влезеш пръв.
31.
Клиниката „Чартър“ изобщо не приличаше на психиатрична клиника, в което всъщност се състоеше номерът. Дори постоянният жител на Лондон можеше да мине по луксозния булевард Кинг Роуд, да заобиколи по Раднор Уолк и изобщо да не я забележи. Клиниката, със своята неизмазана бетонна основа на лицевата фасада, надстроена с два етажа със спретнати кафяви тухли, по-скоро приличаше на невзрачна жилищна кооперация. Но всъщност тя представляваше световноизвестен център, в който се лекуваха от широк кръг психични проблеми и пристрастяване към стимуланти и дрога представители на обществения елит.
Девлин я беше избрал, защото мерките за сигурност тук бяха строги, персоналът беше достатъчно компетентен да се справи с психичните травми, които Ани и Елизабет бяха преживели, и при това беше на близко разстояние пеша от „Дрейкът“.
Ани седеше до леглото на Елизабет. Детето беше потънало в дълбок и благодатен сън, предизвикан от подходящото за нейното тегло и възраст количество транквилант.
Ани беше отказала каквито и да е медикаменти. Тя си бе позволила да подремне малко в креслото си, но знаеше, че моментът не беше подходящ да я омаломощават с дрога. Дори с безвредна дрога. Животът й беше на ръба, както и животът на Елизабет. Ужасната нощ в тресавището я бе направила твърда като стомана. Тя не знаеше какво точно трябва да предприемат първо, но беше твърдо решена да не бяга от хората, които стреляха по нея, а да им даде отпор по някакъв начин.
Въпреки това беше трудно да не се наслади на тишината и покоя, царящи в клиниката. Тя приличаше на защитен оазис, толкова далече от тъмното блато, където се бе наложило да чакат завръщането на Девлин. В един миг те бяха на път към селската къща, а в следващия навсякъде около тях бе оплискано с кръв и тя се бе стаила в студената и лепкава тиня, стиснала пистолет, насочен към омаломощеното тяло на онзи звяр, изпаднал в безсъзнание. Хинтън се бе превърнал за нея в самия дявол, дявол, който се появяваше навсякъде, по всяко време, готов да й пререже гърлото. Беше й коствало огромно усилие да не изпразни пистолета в прокълнатата му плът. Но Девлин й бе заповядал да не го прави, освен в краен случай, и тя бе длъжна да изпълни заповедта му. Беше започнала да трепери толкова силно сред студения нощен въздух, върху влажната мочурлива почва, че се изплаши да не би неволно да натисне спусъка. А след това я бе обзело съжаление, че трепери толкова много и не може да прецени със сигурност дали демонът мърда.
За малко да загуби съзнание, но две неща я бяха спасили. Елизабет здраво се бе вкопчила в нея. Добре че Девлин се появи отново. Той се бе върнал до къщата, тичайки през ливадите. Беше си сменил разкъсаната от ножа на Хинтън риза, бе взел чисти дрехи за Ани и Елизабет, и бе изкарал старото волво, паркирано в гаража на къщата. След това се бе върнал до мястото, където ги бе оставил в блатото, и ги бе отвел в колата.