Беше ги настанил на задната седалка и ги бе завил с одеяло, което бе взел от едно от леглата. Полицейските сирени виеха около тях и Ани имаше чувството, че някъде, не много далече от тях, те се стичат към един и същ район. Но засега, седнала в топлата кола, увита във вълненото одеяло, Ани се чувстваше невидима, скрита и напълно отделена от това, което ставаше на не повече от километър разстояние на пътя. Чувстваше се отделена от досегашния си живот, от мъртвия си съпруг, от семейството си. Единствената привързаност, която изпитваше, беше към Елизабет.
Девлин беше изчезнал още веднъж в блатото. Беше намерил Хинтън, беше го вдигнал на рамо и го бе донесъл до задницата на колата.
Беше го напъхал в багажника под погледа на Ани от задната седалка. Тя не знаеше дали нейният екзекутор е мъртъв или жив, но искрено се надяваше да е мъртъв.
Девлин бе седнал зад волана и едва тогава Ани му бе върнала оръжието и бе склопила очи.
Девлин бързо напусна района, без да включва фаровете, докато не излязоха на главния път, водещ към магистралата, която щеше да ги отведе към Лондон. Минаха покрай две полицейски коли, летящи към мястото на престрелката, но никой не ги спря.
Девлин шофираше, без да промълви и дума. Никой от двамата не проговори за Бен.
Веднага щом излязоха на пътя, Девлин каза на Ани, че ще ги вкара в болница. Скоро след това той спря на една отбивка и проведе няколко телефонни разговора. Когато пристигнаха в „Чартър“, една медицинска сестра вече бе готова да ги посрещне. Тя се обади на дежурния детски психиатър, лекарка, която говореше с мек немски акцент. Беше спретната жена, малко над петдесетте, с късо подрязана кафява коса.
Тя прегледа Елизабет внимателно и я прие в отделението. Ани бе прегледана от един млад доктор, който почисти и обработи раните й от ножа, които не се оказаха сериозни. Девлин дори не влезе в клиниката. Ани бе прекалено изтощена, за да му се противопоставя или да му задава въпроси. Тя се остави на персонала. Когато я отведоха в стаята на Елизабет, детето вече бе заспало в чисто бяло легло.
Ани седна до нея в едно широко, покрито със зелена тъкан кресло с висока облегалка. Някой загърна Ани с одеяло и за миг тя забрави кошмара.
В един момент, някъде в ранните часове преди зазоряване, Ани се събуди и видя някаква жена да седи до нея в стаята. Беше с прибрана на кок коса, облечена в тъмен панталон и семпла бяла блуза. На кръста на жената имаше калъф с удебелена палка и уоки-токи.
Непознатата се представи:
— Аз съм от охраняващия екип, който ще пази детето. Подчиняваме се на заповедите на господин Девлин. Той специално ме помоли да ви предам, че е добре, и че няма за какво да се тревожите.
Повече обяснения не последваха. Жената наблегна на това, че Ани трябва да остане в болницата до следващи указания.
Ани отново потъна в дрямка, докато звънящият телефон не наруши тишината, царяща в стаята.
Тя погледна как жената от охраната веднага се отзова и след няколко реплики подаде телефона на Ани.
— Обажда се господин Девлин.
Ани се помъчи да се отърси от дрямката, докато поемаше слушалката.
— Ало?
— Ани, аз съм, Джак. Добре ли си?
— Да.
— Радвам се. Сега искам да слезеш долу и да ме чакаш на входа. Просто ме изчакай във фоайето. Като ме видиш, че спирам, влизаш в колата. Ще бъда при теб след петнадесет минути. Тоест в осем часа. Трябваш ми. Ще можеш ли?
Ани нямаше време да помисли.
— Да — отговори тя.
— Идвам. След петнадесет минути.
Девлин прекъсна линията. Първото, което Ани си помисли, бе, че няма да е зле бързо да отиде до банята. Тя изплакна лицето си с вода и си пое дълбоко въздух. Шокът от изминалата нощ, страхът и безсънието й тежаха, но тя се помъчи да се стегне.
Точно в осем часа Девлин пристигна пред клиниката в същата кола, която беше взел от гаража на селската къща, старо синьо волво седан.
Три каменни стъпала, оградени с големи саксии с растения под зелената тента, водеха към остъклените врати на входа на клиниката. Девлин свали страничното стъкло така, че Ани да може да го види. Тя стоеше при вратата и веднага го забеляза. Бързо се пъхна в колата и Девлин подкара, без да я поглежда или да я заговаря.