Паплачта по улицата бе наясно, че Леон и Пъджи се намираха в квартала, за да контролират бизнеса на Оливър. Тяхното присъствие предотвратяваше повечето проблеми. Но ако възникнеше някакво стълкновение с някоя съперничеща банда, Хинтън беше човекът, натоварен не само да се справи с помещението, но и да наложи такъв данък, който да предотврати какъвто и да било проблем.
Леон се грижеше за веригата от жени, които дискретно се предлагаха по улиците, щъкайки по пустия булевард покрай гарата. Момичетата трябваше да хванат своите „пишки“, преминаващи с коли или пеша, и да повървят с тях пеша или с колите до булевард Грейт Ин, след което да наемат стая в някой от евтините хотели за краткотраен престой. Било по пътя до хотела или на връщане, те трябваше да дадат знак на Леон, който стоеше на поста си пред безистена. Понякога обслужваха някой забързан пътник на задната седалка на колата му, но в повечето от случаите предпочитаха евтиния хотелски уют. На всеки два часа помощникът на Леон или пък самият Леон отиваше до ъгъла и прибираше припечеленото от момичето. Причината за това беше, че то щеше да остане само на улицата с голямо количество пари. Да загубиш курва заради някоя кръвожадна „пишка“ или заради полицията, беше едно, но да загубиш спечеленото от нея — съвсем друго.
Същата система се прилагаше и към дрогата, която Оливър пласираше. За продажбите отговаряше Пъджи. Трансакциите на дрога бяха равномерно разпределени между клиентите, които минаваха по улицата пешком, и тези в колите. Пъджи и още трима-четирима улични безделници даваха достатъчно ясни знаци, с които отпращаха клиентите си към някой от постоянно въртящите се пунктове — пред сумрачния индийски ресторант, на входа на отворената двадесет и четири часа в денонощието зала за снукър4, или в един ъгъл близо до кръчмата с евтин стриптийз, където тайфа поизхабени жени показваха циците и вагините си срещу нищожни бакшиши, подхвърляни в бирена халба.
Обикновено човек можеше набързо да мине и да си вземе дрога срещу плащане в брой. Никой от продавачите не разполагаше с повече от двадесетина опаковки или дузина камъчета кокаин, увити в запечатано пластмасово пакетче или алуминиево фолио. Ярдитата все още не бяха се приспособили към американската мода да продават праха във флакончета.
От друга страна, при бързата обмяна на пари срещу дрога, загубите от арести или изцепки беше минимална. Никой не разтръбяваше търговията. Тя се въртеше почти невидимо. Но с едно завидно постоянство, което осигуряваше бързото натрупване на приходи. Поддържането и осигуряването на цялата тази мрежа изискваше огромни усилия и дисциплина. Цялата тежест падаше върху Оливър, което го правеше твърде безскрупулен и той безмилостно реагираше на всичко, което можеше да смути търговията. Това правеше Хинтън извънредно щастлив, тъй като Оливър изискваше всички конфликтни положения да се решават по възможно най-жестокия начин.
Разширявайки бизнеса си извън карибските квартали към Кингс Крос, Оливър си търсеше белята. Той нахлуваше сред една променлива смесица от безделници, сводници и наркопласьори, които винаги досега бяха действали на територията на Кингс Крос в условията на свободна конкуренция, където всеки вид търговия се договаряше и всеки спор се решаваше с помощта на пари и мускули.
Оливър не беше поискал ничие разрешение. Движеше сам едноличните си операции, като открито предизвикателство към всички останали. И беше готов да воюва, да изнудва и да убива, ако се наложеше, докато правото му да продава дрога и жени престанеше да бъде оспорвано. Оливър очакваше неприятности. Най-вероятно те щяха да започнат от самата улица. Хинтън се надяваше на това.
След като провери как стоят нещата при Леон и Пъджи, Хинтън обиколи квартала. Всеки път започваше обиколката си от входа на покрития базар. Най-напред заставаше на улицата, така че всеки да може добре да го види. После започваше бавно да се движи, с деветмилиметровия си пистолет в кобура на кръста, с куршум в цевта и вдигнат предпазител. На дясната ръка беше стилетът му, пъхнат през каишката на часовника под ръкава му, като острието на ножа леко докосваше дланта му.
Лицето на Хинтън плашеше повечето хора, дори и да не знаеха колко опасно въоръжен бе той. Очите му бяха заканително присвити. Високите му скули и пъпчивата кожа предизвикваха отвращение и лоши предчувствия. Както и войнствено изправената му стойка. Хинтън не го беше еня как точно се бе облякъл, но каквото и да носеше на тялото си, той винаги изглеждаше, сякаш се кани да ходи на погребение. И за разлика от повечето ярдита, които обичаха да се кичат с куп златни бижута, единственото украшение на Хинтън бе колието от малки червени и бели мъниста, цветовете на неговото божество закрилник.