Нито цигарата, нито кафето помогнаха на Рейли да преодолее ужасния си махмурлук. Беше обиколил кръчмите, които посещаваше често, като се правеше на голяма работа, черпейки тайфа алкохолизирани познати. Бяха му останали осемдесет и седем фунта от двестате, която Зенко му беше напъхал в джоба.
Тютюнджийската кашлица разтърси мършавата му гръд и устата му се изпълни с жълтеникава храчка. Тъкмо когато се изправи, за да се изхрачи в кухненската мивка, телефонът иззвъня.
Продължи да звъни, докато Рейли изплюваше храчката. Той не се постара да я отмие, преди да сграбчи дрънчащия телефон. Не можеше да си отмести погледа от гадостта в умивалника, и не можеше да спре досадното звънене, без да отговори.
— Да.
— Рейли, Зенко е.
— Как си се добрал до този номер?
— От твоя приятел в съда.
— Той не трябваше да ви го дава.
— Защо не? Сега работим заедно, нали така?
— Това аз го решавам.
— Окей, искаш ли днес да ти платим за информацията и да изкараш още?
— Първо ми кажи погрижихте ли се за нашия приятел?
— Да. До този момент случаят трябва да е приключил.
— Добре. Добре.
— Сега обаче имаме друга работа. Включваш ли се? Искаш ли да работиш с нас?
— Какво трябва да направя?
— Просто да си ченге. Да ни осигуриш малко безопасност.
— И по-точно какво трябва да направя?
— Ще изтеглим и доставим едни пари.
— Кога?
— По обяд. Банка „Барклис“. Мургейт стрийт.
Рейли дръпна от фаса и се замисли. Повече от половината пари, които му бяха дали снощи, вече бяха изчезнали. Изпитваше силно желание да ги възстанови бързо и този път нямаше да ги харчи за ирландско уиски и бира за разни приятели, които дори не бяха в състояние да му върнат жеста.
— Добре. Ако не ме вържат с нещо в службата, ще бъда там.
— Отложи си обяда. Ще ни отнеме не повече от час.
— За каква сума говорим?
— Не се притеснявай. Ще останеш доволен. Окей?
— Е, добре тогава.
Зенко затвори телефона, преди Рейли да си е измислил някакви извинения.
Навъсеното ченге се извърна към мивката и се опита да отмие храчката. Беше се залепила за порцелана. Насочи водната струя върху нея с ръката си, фасът му се намокри и той изруга. Накрая избута лепкавата флегма с вмирисания си на никотин пръст. Не искаше благоверната да му крещи, когато влезе в кухнята.
Помисли си дали да не се обади в участъка да каже, че има главоболие, за да остане на разположение на Зенко, но реши, че не желае да пропусне да види физиономията на Уолдрън, когато до него стигне вестта за смъртта на главната му свидетелка.
Ако ги бяха спипали миналата нощ, инцидентът щеше да бъде отразен в сутрешния бюлетин. Рейли реши да отиде на работа навреме.
Дванадесет часа преди това, докато даваше газ с разнебитеното БМВ, далеч от сцената на кръвопролитието, Оливър кипеше от гняв. Каза си, че повече няма да чака и ще пречука Мислович. Каквато и игра да му играеше тоя шибаняк, край! По дяволите югославяните, нищо че смяташе да ги използва, за да разшири бизнеса си. Каза си, че засега си има достатъчно широко поле за дейност. Ша земе мангизите на югославянина, ша пречука копелето и ша шитка коката на редовните си клиенти. Тази голяма пратка щеше да му стигне за доста дълго време.
Но къде, по дяволите, беше побърканият Хинтън? Беше се върнал да пречука жената и нейния телохранител. Сбъркан шибаняк. Тръгнал като пес след онази разгонена кучка. Хитро, обаче. Що да си губи времето да гърми по онова яко копеле? Работата беше да пречука американеца и жената. Оливър беше сигурен, че Хинтън е успял. Надяваше се да се добере някак си до склада, защото щеше да му трябва да се справят с Мислович.
Той си помисли със задоволство, че с убийството на Мислович целият бизнес щеше да приключи на чисто. А десетте автомата, заедно със стоте хиляди лири за десетте кила, щяха да бъдат добра цена за всичките неприятности напоследък.
Той подкара раздрънканото БМВ на север към магистралата, водеща обратно към Лондон. В далечината все още свиреха сирени. Оливър се засмя и си каза, че тез провинциални ченгета нига не са виждали таквиз говна и нига не ша видат.