Опита се да преброи мъртвите. Мамка му, помисли си, всички ги изпозастреляха там, освен него и Хинтън. Плюс оня големия. Де да можеше да има един такъв при себе си. Тоя си го биваше.
Междувременно моторът на БМВ-то започна да се дави. От радиатора задимя пара. Колата бе прегряла. А на всичкото отгоре, Оливър не беше сигурен къде се намира.
Май първото, което трябваше да направи, бе да се отърве от потрошеното БМВ и да намери друга кола.
В предградията на Кеймбридж той спря срещу един магазин за вестници и малка бакалия, и изключи двигателя на немощното БМВ.
След пет минути се появи някакъв мъж, паркира роувъра си последен модел пред бакалията и влезе. Беше човек на средна възраст, оплешивяващ, с леко коремче. Беше облечен в панталони цвят каки и с грейка. Професор по физика в местния университет.
Оливър рязко отвори вратата на БМВ-то, прегъна с усилие раненото си бедро и седна на задната седалка на роувъра. Веднага щом влезе, прилегна. Загледа се през задното стъкло и се опита да види някакви звезди в черната нощ. Лявата му страна гореше от сачмите на пушката. Беше изтощен след убийственото сражение и бягството. За миг просто му се дощя да заспи. Седалката беше много удобна. Притокът на адреналин от горещата битка беше секнал.
Тъкмо когато щеше да откърти, мъжът се върна с малък плик хранителни продукти. Звукът на отварящата се врата изненада Оливър и той за малко да натисне спусъка на своя МАК-10. Прецени, че са му останали пет или шест патрона в тридесетпатронния пълнител.
Собственикът на колата постави плика на седалката до него, запали двигателя и потегли.
Оливър изчака, докато спре на един светофар, изправи се и опря дулото на МАК-а под дясното ухо на мъжа.
Мъжът се сепна, обърна се и изруга:
— По дяволите!
— Не мърдай, че шта гръмна. Карай към магистралата, дет отива за Лондон. Прави, квот ти казвам, и няма да пострадаш. Трябва само да стигна до магистралата.
— За какво ми говорите?
Оливър нямаше настроение да се повтаря. Или да му задават въпроси с гневен тон. Той удари с цевта на МАК-а мъжа и се изплю в лицето му.
— Не ма ядосвай, стар мон! — изръмжа той. — Тръгвай или ша та гръмна.
Чувството на гняв и пренебрежение у мъжа изведнъж изчезнаха. Този път не ставаше дума за някаква шегичка на негов студент от университета. Той изгуби контрол над пикочния си мехур и се подмокри хубаво, а урината се просмука в седалката.
Успя някак си да насочи роувъра към магистралата, но беше толкова изплашен, че загуби дар слово. Оливър не каза нищо повече, но задържа дулото на автоматичното оръжие опряно в тила на мъжа. Дулото беше все още неприятно горещо.
Оливър следеше пътя, докато се ориентира. Районът, през който се движеха, му беше познат. След като се увери, че се бяха насочили към магистралата, която щеше да го отведе до Лондон, той се заоглежда за подходящо място, където да се отърве от водача.
Малко преди да излязат на магистралата, забеляза голяма постройка, която приличаше на хамбар или на склад. Зданието беше оградено с чакълеста настилка. Единствената светлина струеше от лампата, монтирана над широката двойна врата на входа на зданието.
Той отново натисна дулото на пистолета в тила на мъжа.
— Спирай тука! Мини от онази страна.
Човекът направи, каквото му казаха, но междувременно се беше съвзел и започна да се моли:
— Слушайте, сигурен съм, че имате сериозна причина да правите всичко това, но няма нужда от оръжие. Ако ви трябват парите ми, чудесно. Вземете ги. Просто не правете нещо, за което ще съжалявате.
— Млъкни, стар тъпако! Аз нига не съжалявам.
Грубият карибски акцент обърка мъжа. Човек като Оливър просто не принадлежеше към неговия кръг. Но който и да беше той, професорът беше слушал, че единственото нещо, което трябва да направи в подобни случаи, е просто да даде на похитителите парите, които има. Той погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че Оливър просто си седи. Не разбираше какво чака този човек. Посегна към задния си джоб и извади портфейла си.
Това беше грешка. Трябваше да седи неподвижно. Оливър тъкмо се опитваше да реши дали да не принуди този човек да го закара до Хакни. Тогава щеше да си легне отзад и да се отпусне. Освен това не беше сигурен как точно да стигне дотам.
Професорът подаде портфейла си на Оливър.