Завиха покрай асансьорите, покрай още касови гишета, покрай няколко кабинета и минаха по един къс коридор, към преграда от двойни стъклени врати. Една секретарка им отвори и ги поздрави.
Рейли й каза:
— Трябва да се видим с госпожица Рейнолдс.
Зад секретарката се виждаше просторно помещение, заобиколено с малки офиси. Секретарката се обади на госпожица Рейнолдс и след минута тя се появи, държейки в ръката си ключ, маркиран с номер седем, върху широка гривна.
Беше облечена в сиво служебно сако, пола и бяла блуза. Поведението й излъчваше подходящата смесица от сърдечност и деловитост.
Тя провери личните документи на Рейли и каза:
— Добро утро, господа, ще ви обслужим в седми офис. Нещата ви са подготвени.
Рейли пое ключа и го връчи на Радич.
— Къде ви е тоалетната, госпожичке?
Обръщението „госпожичке“ не допадна на младата дама. Тя се намръщи, за да покаже своето неудоволствие и добави с подобаваща доза хладина:
— Обратно по коридора и после вляво.
Секретарката отвори чекмеджето си и извади друг ключ с гривна. Рейли го взе и каза на човека на Зенко:
— Ще се върна след секунда.
Младата банкова чиновничка поведе Радич към малкия офис, а Рейли се пъхна в мъжката тоалетна.
Веднага щом се озова там, той бързо изпразни къркорещите си черва в тоалетната чиния. Облекчението беше почти мигновено. Уолдрън му беше дал допълнително хапче и Рейли го измъкна от джоба на ризата си. Разкъса опаковката и го глътна без вода.
Когато свърши, му се наложи да се хване за кутията за тоалетна хартия, за да се изправи на крака. Пищялите го боляха и гърлото му беше смазано от автомобилния лост, с който Девлин го беше притискал към стената.
Когато се добра до малкия офис, който банката беше осигурила за частни трансакции, последните пачки банкноти от по сто лири вече бяха поставени върху бюрото пред Радич. Човекът на Зенко седеше спокойно и наблюдаваше растящата купчина пари. Банковият касиер излезе от малкия офис и затвори вратата след себе си.
Рейли и Радич седяха един до друг в стая със сто хиляди лири. Рейли никога досега не беше виждал толкова много пари на едно място, въпреки че пачките бяха от едри банкноти и не представляваха кой знае колко голяма купчина. Чантата, която Зенко му беше дал, се оказа прекалено голяма за тях.
Рейли се зачуди дали им бяха дали цялото количество и попита Радич:
— Трябва ли да ги броим?
— Да.
Това беше първата дума, която той беше изтървал досега.
Пачките бяха двадесет и една. Всеки от тях взе по една и се зае да брои банкнотите, които трябваше да са петдесет. Заедно преброиха всичките двадесет и една пачки. На Рейли му беше все тая, но продължи операцията. Отне им повече време, отколкото беше очаквал.
— Е, добре. Хайде, да ги връчим на шефа ти.
Радич вече се бе подписал за парите.
Навън, на Мургейт, Уолдрън седеше търпеливо в необозначената кола.
В сааба Роланд се извърна към Зенко и попита:
— Колко време е нужно, за да се приберат някакви пари?
Зенко вдигна както обикновено рамене вместо отговор и каза:
— Сложи си пистолета в скута и се приготви, когато излязат.
От етажа с офиси за частни клиенти на банката се излизаше по вито стълбище долу на етажа с главното служебно фоайе. Никой не беше обърнал внимание на мъжа, който стоеше в коридора до директорския кабинет, наполовина скрит от стълбището. Той четеше брой на „Лондон Таймс“. Беше облечен в широки кадифени панталони, светлозелен пуловер и черни кожени ръкавици. Пуловерът стигаше под кръста му и скриваше автоматичния пистолет „Глок“ 17, затъкнат над дясното му бедро. Мъжът беше Девлин.
В малкия офис Радич и Рейли бяха привършили с прибирането на двадесетте и една пачки в кожената чанта. Радич наблюдаваше как Рейли стисна дръжката на чантата. Беше достатъчно тежка, за да притесни ченгето, че болните му крака няма да издържат товара.
Радич му отвори вратата. Пребитият ирландец си пое дълбоко дъх, изправи се и тръгна. Последното хапче кодеин направи болката в посинените му пищяли поносима.
Радич беше як като горила. Плешив, смръщен, облечен в костюм, който му бе възтесен, той изглеждаше достатъчно внушителен, дори от далечно разстояние. Това, че сега отговаряше за значителна сума пари в брой го правеше да изглежда направо застрашителен.