След като кривна зад първия ъгъл, Хинтън огледа карето. Видя колите, безделника, приклекнал до една врата, момичето в края на пресечката, счупените празни прозорци, сметта около канавката. Не му убягваше нищо, най-вече онова, което се движеше.
Хинтън, разбира се, не беше с всичкия си. Въобразяваше си, че е оръдие на възмездието. Само след няколко минути той вече се бе задъхал и очите му блестяха яростно. Хинтън неистово желаеше някой да се опита да го нарани. Очакваше около него да избухне насилие така, че да може да изстреля куршум по всеки, който би се опитал да го нападне. А ако нападателите бяха в обсега му, щеше да ги мушка и коли. Хинтън искаше да види как неговите богове го закрилят в неговата омраза. Нека враговете му се появят, молеше се той, за да може да извади оръжието си и да тръгне право срещу тях и да стреля, докато ги избие до крак. Хинтън наистина вярваше, че е безсмъртен и не го лови куршум, освен ако неговият бог не пожелае да бъде сразен. А ако богът, който вече го беше спасил от ада, пожелаеше неговия живот, то той можеше да го вземе.
Единственото, което тревожеше Хинтън, бе опасността да не изпадне в някое от състоянията си на тъмна ярост, която щеше да го накара да загуби разсъдък. Буквално да се изгуби сред червеникавата мъгла на яростта. А Хинтън беше достатъчно умен, за да осъзнава тази опасност. Той беше достатъчно интелигентен, за да си даде сметка, че живее на ръба. Това състояние обаче го привличаше неудържимо. То беше източникът на неговата сила. Хинтън започваше дори да изпитва удоволствие от играта да види колко дълго може да издържи, преди напълно да обезумее.
Нищо не се случи и при третата обиколка. Хинтън се върна до изходната си точка на входа на безистена. Усети сладникаво-киселия привкус от прилива на адреналин. Но и този път не последва убийство. Нямаше кръв, която да принесе в дар. Нямаше плът, която да пори, нито дивашки победоносни възгласи.
Хинтън още веднъж погледна как вървят нещата на Леон и Пъджи. Двамата гадняри се държаха на дистанция от Хинтън. Не искаха да се приближават прекалено до него, нито да кажат нещо, което можеше да го ядоса. Хинтън се отдалечи, преглъщайки възкиселия вкус в устата си. Не беше удовлетворен. Почти като наркоман, не получил своята дажба. Спря едно такси и се отправи към склада на Оливър в Хакни Уикс. Усети глад. Щеше да вечеря с Лионел. Лютива, пикантна ямайска храна. Може би с повечко къри. И студена бира. След това щеше да се заеме със следващата си задача. Изведнъж Хинтън се усмихна. Поне тя щеше да го задоволи. Той беше сигурен в това. Погледна часовника си. Имаше достатъчно време до срещата му с Оливър в шест. И ако имаше късмет, щеше да си устрои един малък кървав празник.
6.
Девлин беше казал на Джоан Кънингам, че ще отседне в „Конат“, но всъщност нямаше такова намерение. Той предпочиташе лондонски хотели, които не бяха толкова известни. Харесваше му барът и храната в „Блейкс“ и много му допадаха два от апартаментите на първия етаж там, но Девлин не можеше някак да възприеме разточителния стил в интериора на Анушка Хемпъл. Винаги му се бе струвало, че подобни места са добри за отсядане само с компания.
За това пътуване той си бе направил резервация в ползващия се с добро име „Дрейкът“ в Кадоган Гардънс, близо до площад Слоун. Има възможността да си запази предпочитаната от него стая №12, гледаща към градината в задния двор. Девлин винаги беше смятал Лондон за цивилизован град. Една от причините за това бе наличието на безброй малки частни градини, скътани във всяко празно местенце в централната част на града. Такава градина беше и тази в задния двор на „Дрейкът“. Екзотиката, която тя предлагаше в претъпкания град, беше нещо, което Девлин харесваше. Тихият зелен парк беше точно този буфер между убежището му и външния свят, който успокояваше Девлин.
Както можеше да се очаква, ноемврийският климат беше мрачен и негостоприемен. Дъждовните капки вече биеха по стъклата на таксито по пътя от Хийтроу, но ветровитият пороен дъжд се изсипа тъкмо когато Девлин влизаше в хотела.
Озоваването му в тази тиха градска къща му напомни колко неподвластни на времето можеха да бъдат лондонското сити и хотел като „Дрейкът“. В малкото фоайе цареше пълна тишина. Нямаше ги опашките за регистрация или гостите, нервничещи пред рецепцията. Всъщност, нямаше никого, ако изключим портиера Винсент. Регистрацията представляваше просто ръкостискане. Пребиваването в „Дрейкът“ приличаше повече на посещение в частен дом, отколкото в хотел. Тъй като хотелът разполагаше само с двадесет и пет стаи, а и бе разположен в една дискретна градска постройка в квартал с резиденции, малцина от минувачите изобщо подозираха, че „Дрейкът“ е хотел.