Уолдрън седеше в колата си и продължаваше да наблюдава червения сааб. Той следеше полицейските призиви по радиостанцията, очаквайки да види кога Троянските подразделения щяха да се задействат. Не беше ги призовал, защото въпреки че бе обезпокоен от събитията, разиграли се пред очите му, знаеше, че няма да може да обясни достатъчно адекватно собственото си присъствие на мястото на инцидента. Това, че Девлин се бе предрешил като ярди, не успя да го заблуди. Той бе наясно, че тъкмо Девлин бе този, който току-що бе предизвикал още една престрелка по улиците на Лондон.
Той изруга. Какво, по дяволите, правеше този янки? Нима беше възможно просто да бе налетял заради парите, за да ги вземе за себе си? Или за жената? В безсилието си Уолдрън тресна длан във волана. Как, по дяволите, щяха сега югославяните да осъществят покупката си? Това обаче нямаше значение. Той нямаше никакъв друг избор, освен да ги следва и да изпълни плана на Девлин. Дано поне Риналди и партньорът му останеха до края на операцията. Сега главният проблем беше дали югославяните щяха да успеят да се измъкнат, преди колите на ТВП да се изсипят и да ги заклещят в района на престрелката.
За щастие, никой в банката все още не беше се обадил. Очевидно там още не знаеха, че техен клиент е бил обран в собственото им фоайе. Но ето че най-после се появи първият сигнал. Беше глас на жена. Прозвуча истерично. Тя се представи като продавачка в магазина „Марк & Спенсър“ на улицата срещу банката. Той слушаше как полицейският оператор по спешните случаи се опитва да отсее информацията.
Уолдрън знаеше, че Троянските подразделения дислоцирани в този район се намираха съвсем наблизо и прецени, че ще им отнеме не повече от пет-шест минути, докато стигнат дотук. Югославяните разполагаха с не повече от три минути, преди да бъдат заклещени в зоната. Знаеше, че те няма да се предадат без стрелба. Знаеше също така и че бойците от Отдела за специални операции с техните смъртоносни карабини „Хеклер & Кох“ МР5 щяха да спечелят битката. Тогава всичките му надежди да изкупи грешките си щяха да се изпарят. Уолдрън разбра, че се намира в абсурдното положение да се моли престъпниците да успеят да се измъкнат.
Зенко вече си бе пробил път през тълпата и изправи полуизпадналия в безсъзнание Рейли на колене. Почти го довлече до сааба, все още паркиран на същото място до бордюра. Някакъв бизнесмен с изискан вид, в кафяв раиран костюм му помогна да примъкне Рейли до колата.
Зенко изръмжа едно „благодаря“ на непознатия.
Роланд вече седеше зад кормилото, борейки се с шока и болката от раздробената кост на крака му. Добре че десният му крак не беше пострадал. Той запали двигателя, готов да потегли.
Зенко избута Рейли в другия край на седалката и се качи до него. Бяха успели да се качат доста бързо и за момент Зенко се поколеба дали да не тръгнат след колата с парите, но съобрази, че ситуацията е безнадеждна. Той гневно затръшна задната врата на колата и извика: „Тръгвай!“.
Около мястото се бе струпала тълпа. Трафикът беше спрял. Отдалече се чуваше воят на приближаващи се полицейски сирени. Роланд даде газ на двигателя, натисна продължително клаксона и подкара по улицата.
Уолдрън вече беше излязъл на платното, готов да поеме в нужната посока. Колата му се озова зад червения сааб и той го последва нагоре по Мургейт стрийт. Помощният екип поддържаше връзка с него по радиостанцията и маневрираше, за да може да го последва.
В сааба Зенко се извърна и сграбчи кичур от сплъстената коса на Рейли. Той разтърси главата на полицая, докато острата болка не го върна в съзнание.
— Кой направи това, шибано копеле? Кой го направи? — закрещя той.
— Не знам. Не можах да видя нищо — едва изломоти Рейли.
— Лъжец! Ти казал на ярдитата. — Зенко измъкна пистолета и го насочи в главата на Рейли. — Никой не знаел за теглене, освен ти. Шибан кур. Как се добрал Оливър до теб? Отговаряй.
— Не се е добрал! Кълна се в Господ!
— Лъжеш! — Той тикна пистолета в лявото око на Рейли и дръпна спусъка.
Уолдрън беше само на една кола разстояние зад сааба и можа да види как Зенко натиква дулото на оръжието в окото на Рейли. Колкото и да презираше този човек, Уолдрън не можеше да гледа как го убиват. Но нямаше оръжие, нито някаква представа как би могъл да предотврати смъртта му. Тъкмо се канеше да се блъсне в задницата на сааба, когато разбра, че макар Зенко да дърпаше спусъка на пистолета, изстрел не бе произведен.