Зенко хвърли с отвращение пистолета на пода и изкрещя на Радич да му даде своя.
Макар и със сътресение, Радич все още можеше да съобразява.
— Почакай малко, Зенко, не го убивай. Той е единственият, който знае къде са парите. Франк ще иска да говори с него. Остави го жив.
В отговор Зенко изкрещя „Мамка му!“ и удари Рейли през устата с опакото на ръката си. Разбитата глава на Рейли се блъсна в рамката на прозореца и той отново изпадна в безсъзнание.
— Ти си прав, Радич. Но не му давам много живот на този скапаняк.
Уолдрън се съсредоточи в колата пред себе си. Той стисна волана здраво и се опита да не обръща внимание на ускорения си сърдечен ритъм.
33.
Ани караше волвото толкова бързо, колкото трафикът позволяваше. Девлин седеше на задната седалка и се мъчеше да се освободи от зеления пуловер.
— Добре, забави малко — каза й той. — Карай нормално. Опасното мина.
Ани бе започнала да се изнася вдясно, за да изпревари потока автомобили пред нея, но забави и продължи със същата скорост като останалите коли. Улицата се бе стеснила до две платна. На няколко метра напред колоната беше спряла на червено. Искаше й се да се обърне и да заговори на Девлин, но не смееше да отделя поглед от пътя.
— Като стигнем на следващата пресечка, завий надясно, за да сляза — спокойно нареди Девлин.
— Ти го уби, Джак, нали?
— Да. Убих го.
— Ти го искаше, нали?
— Да. Но съжалявам, че трябваше да го направя.
— Не, не съжаляваш. Аз щях да го направя. С радост щях да дръпна спусъка.
— Само първия път, Ани. Само първия път е така.
Движението отново бе възстановено и Ани замълча, продължавайки към следващата пресечка. Девлин си бе сменил облеклото с това от „Дрейкът“. Беше свалил тъмните панталони. Той направи няколко движения на задната седалка и нахлузи чифт панталони от фин вълнен плат в маслинен цвят и кашмирен жълтеникав блейзър. Под зеления пуловер беше сложил ленена риза в кремав цвят. Вече беше облечен напълно различно от който и да е от присъстващите на сцената на инцидента. Смяната на облеклото му бе отнела по-малко от три минути.
— Като завиеш, спри и ме изчакай да изляза. После продължи напред, докато напуснеш района. Карай в продължение на петнадесет минути колкото се може по-далеч оттук и прибери колата в някой гараж. После вземи такси и се върни в клиниката. Ако попаднеш на задръстване, просто остави колата, метни се на метрото или вземи такси и напусни района.
— Добре.
— Върни се в клиниката и остани с Елизабет.
— Оставяш ме да се оправям сама?
— Сега те няма да те търсят.
— Защо?
— Ти вече не си в челния списък на набелязаните жертви.
Тя спря на ъгъла. Девлин излезе бързо и измъкна кожената чанта от багажника. Напъха панталоните и пуловера в нея и пристъпи до шофьорското стъкло.
— За всеки случай не оставяй нищо в колата. Ако я намерят, приятелката ти ще сметне, че е била открадната. Иначе можеш да я върнеш обратно в Кеймбридж, когато всичко свърши.
— Добре.
Ани се стараеше да изглежда твърда пред хладнокръвната физиономия на Девлин, но изведнъж усети, че от очите й бликват сълзи. Гласът й изневери. Но Девлин не се разколеба, само каза:
— Остани в клиниката, докато ти се обадя.
Без да каже нищо повече, той се обърна и се отдалечи.
След като подкара, Ани се опита да анализира чувствата си. След като Девлин си бе заминал, желанието й да заплаче я бе напуснало. Защо я караше да се чувства така? Тя не бе свикнала мъжете да се държат по този начин с нея. Но после си даде сметка, че обикновено не се интересуваше какво правят мъжете, освен ако не беше нещо, което тя искаше. А сега Девлин не правеше ли това, което очакваше от него? Защо да плаче тогава?
Но тя беше станала съучастник в убийство! Да, в убийството на един звяр в човешки образ, което все пак си беше убийство. Тя се опита да разбере какво чувства. Не, не изпитваше нищо. Никакво чувство за вина. Ако изобщо чувстваше нещо, то беше облекчение. Може би изпитваше известно безпокойство, че ще я заловят, но това беше всичко. Въпреки че убийството беше станало пред очите й, изстрелът я бе накарал само да трепне, при все че усети как тялото на Хинтън се блъсва в задницата на колата. Струваше й се, че още надушва миризмата на пушек от оръжието на Девлин, но си даде сметка, че изобщо не я интересува, че Девлин беше убил онзи тип. Единственото нещо, което я караше да изпитва известна болка и съжаление, беше мисълта, че може би няма да види Джак Девлин повече.