След като напусна Ани, Девлин се насочи право към задния вход на гара Ливърпул. Бързо стигна по улицата на гарата до малко площадче, мина покрай една грандиозна метална скулптура и се озова в дълъг пасаж, водещ към главния терминал. Пасажът беше пълен с табла с разписания, рекламни билбордове и красиво аранжирани витрини на магазинчета.
Гара Ливърпул представляваше главния разпределителен възел за влаковете и за линиите на метрото. Цялата беше изградена от стъкло, керамични стени и мраморни подове. Цялата конструкция на гарата се крепеше на носещи греди, издигащи се дъговидно над главния терминал, свързани така, че да поддържат огромния сводест остъклен покрив, който покриваше пероните.
Докато вървеше по главния покрит пасаж Девлин се заоглежда за багажно отделение. Наложи се да попита двама души, които го насочиха към задния вход. Помещението за багаж беше скрито вляво, зад един павилион за меки мъжки шапки, в участък, далече от главния терминал, вероятно за да се предотвратят значителни щети по пероните и по билетните гишета, в случай че някой терорист реши да постави бомба.
Девлин си купи „Лондон Таймс“ и последния брой на списание „Вог“, и ги постави върху купчинката пачки на дъното на чантата. Върху тях постави дрехите, които беше носил при нападението в банката. Той се наведе към чантата и ги подуши. От пуловера все още се усещаше лек мирис на барут. Той го натика на дъното, надавайки се, че слабата миризма няма да накара служителите в багажното да се усъмнят, че вътре има взривно устройство. Съдържанието почти изпълни чантата.
След мирната декларация на ИРА, персоналът, който обикновено проверяваше багажа за бомби, малко се бе поотпуснал. Ниският, плешив мъж, който обработваше лявото багажно отделение, огледа чантата на Девлин само колкото да се увери, че вътре няма нищо опасно.
След като се осведоми, че гардеробът работи до девет часа, Девлин отново се вля в потока от хора, движещи се по главната алея. Дори в разгара на деня, из гарата се движеха голям брой пътници. Девлин без проблем се скри в тълпата.
Той премина почти по цялата дължина на алеята, докато съгледа телефонни апарати при входа на метрото. Вдигна слушалката и набра някакъв номер, чудейки се колко ли от участниците в инцидента щяха вече да бъдат мъртви по времето, когато багажната служба вече щеше да е затворила.
След като Зенко се отказа да застрелва Рейли, Уолдрън се успокои и продължи да следва червения сааб. Проследяването протичаше гладко. Риналди и Едуардс бяха достатъчно опитни ченгета, за да могат да следват една кола из улиците на Лондон, без да бъдат забелязани и без да я изтърват от поглед. Те поддържаха връзка по радиото и ловко изскачаха напред-назад, озовавайки се ту пред, ту зад сааба.
Уолдрън знаеше, че можеше да разчита на Риналди да си държи езика зад зъбите за това твърде необичайно назначение. Едуардс щеше да се съобрази с поведението на партньора си. Риналди мразеше началник-групата Фентън почти толкова, колкото и Уолдрън. Но никаква омраза към Фентън нямаше да може да накара Риналди да мълчи, в случай че някой пръснеше мозъка на един полицейски сержант на задната седалка на колата, която той бе получил задача да преследва. Такива неща не се случваха всеки ден.
Сега-засега Уолдрън се бе залепил за сааба, решил да следва плана на Девлин, въпреки че изобщо не беше сигурен какво точно се канеше да направи Девлин. Ако американецът беше извършил всичко това само за да изчезне с парите на югославяните за дрогата, Уолдрън реши, че той лично ще го залови и сам ще го застреля.
Шофьорът на Зенко, Роланд, правеше задачата на ченгетата безкрайно лесна. Той просто караше кротко и не правеше нищо, за да се отърве от възможни преследвачи. Тежкият лондонски трафик правеше придвижването им относително бавно и същевременно ги улесняваше в проследяването на сааба.
Движеха се в западна посока, спирайки по кръстовищата. Тъй като не бяха излезли на магистрална улица, Уолдрън реши, че ще останат в града.
Уолдрън поддържаше връзка с екипа си по радиото, но говореха с къси и кодирани фрази, за да не може останалият полицейски персонал да засече разговорите им.
Въпреки пронизващата болка и значителната загуба на кръв, Роланд успя да се добере до „Марла’с“ на булевард Портобело. Уолдрън спря колата си точно зад сааба. Риналди продължи напред, подминавайки червената кола и спря малко по-далече по улицата. Така саабът се оказа прихванат и от двете страни.