Гадеше му се, но успя да овладее пристъпа и да стегне гърло.
— Е, добре, да започнем отначало. Какво се случи? — прозвуча спокойния глас на Мислович.
Рейли намести счупената си ръка в скута си и заговори, но нещо се беше прекършило вътре в този несретник. Девлин го бе отчаял, но Уолдрън му бе предложил глътка надежда. Сега Мислович му я бе отнел. Той започна да говори с безстрастен глас. Думите му звучаха като горчив, унил коментар за безсмислието на собствения му живот.
— Те знаеха, че съм във връзка с вас. Всемогъщият главен инспектор Уолдрън. Още след като ги изтървахте на Пикадили знаеше, че съм аз. Все едно, че ме бяхте белязали. Проследил ме беше, записвал бе телефона ми. Той и онова копеле Девлин ме налагаха садистично с железен лост, макар че знаеха всичко. Просто искаха да се подсигурят, че ще изпълня задачата си в банката.
— Девлин?
— Да. Той е единият.
— Но той трябваше да е мъртъв!
— Да, но не е. Изглежда, че вие, хора, просто не можете да го убиете, независимо колко информация ви подавам. Тук май работя с идиоти.
Мислович се наежи, но не каза нищо.
Рейли издърпа крачола на панталона си, за да покаже на Мислович превръзката.
— Биха ме с железен лост. Заплашиха да ме осакатят. Да парализират гръбначния ми стълб. Бяха тръгнали за вас. Искаха да разберат къде могат да ви намерят, но аз не знаех къде се намирате, нито вие, нито останалите.
— Но те са знаели за банката?
— Бяха подслушали телефона ми. Знаеха всичко.
— Знаели са, че отиваш да изтеглиш пари за нас?
— Да. Уолдрън ми каза да отида, да ги получа и да ви ги предам. Това беше всичко. Трябваше да ви проследят до мястото на сделката с дрогата.
— Наистина ли?
— Това ми казаха, но всичко това бяха глупости. Те просто искаха парите. Те са най-обикновени крадци, с нищо не са по-добри от когото и да било от нас. Хванаха ме, когато вече излизах.
— Кой?
— Девлин.
— Сигурен ли си?
Рейли вдигна рамене.
— Че кой друг?
Мислович не каза нищо повече. Умът му разиграваше най-различни варианти. Той допи чашата си, усмихна се на Рейли, сякаш да го поздрави и излезе от стаята. Джордж Антън си знаеше работата от тук нататък. На прага Мислович се обърна и кимна на екзекутора.
Джордж се изправи от стола си и се приближи до Рейли, като се спря на няколко крачки от него.
Старият боксьор тежка категория го попита:
— Искаш ли нещо за пиене?
В този момент Рейли си помисли, че едва ли друг път в живота му толкова му се е искало пиене.
— Да! Да! Уиски, ако имате.
Той проследи как едрият мъж се приближи до етажерките на отсрещната стена. Джордж се върна с една водна чаша и бутилка „Дюърс“. Сипа два пръста на Рейли и постави бутилката на масата.
Рейли изпи питието на един дъх, поглъщайки с удоволствие вкуса на дървеници, докато уискито проникваше надолу по тялото и затопляше стомаха му.
Той погледна с надежда към Джордж и бе възнаграден с още два пръста скоч. Помисли си дали този път да не погълне питието малко по-бавно, но беше твърде нетърпелив уискито да облекчи болката му. Може би едрата горила просто щеше да продължава да му долива. Когато протегна назад глава да пресуши чашата, Джордж Антън притисна малък револвер в тила му и го застреля.
Сега дойде ред на същинската работа. Джордж трябваше да занесе тялото на долния етаж в друга стая и да го постави върху дълга маса от неръждаема стомана. После щеше да си облече голяма гумена престилка, която го покриваше от врата до обувките.
Докато разфасоваше трупа, повечето кръв и течности щяха да изтекат от тялото. Джордж щеше да измие мястото и да натика повечето от кървавата мръсотия в дренажа в средата на пода. Останалата част от работата му се състоеше в търпеливо смилане на парчетата в голяма индустриална месомелачка.
Каймата от плът и кости след това щеше да бъде натъпкана в пластмасови чували от по тридесетина кила. Джордж щеше да завърже здраво чувалите с водопроводни кълчища.
Някъде късно през нощта щеше да докара един раздрънкан пикап на пазара и да натовари чувалите. Никой нямаше да забележи. И да го забележеха, щеше да изглежда като нещо съвсем обикновено. Рано заранта, преди лондонският трафик да се натовари, Джордж щеше да откара пикапа до един завод за преработка на отпадъци извън Лондон, където съдържанието на пластмасовите чували щеше да бъде изгорено.