Зенко добави останалото.
— Обвинили са го в опит за убийство на жената и прочее.
— Точно така.
— Заради всичките стрелби и опити за убийство.
— Правилно — каза Мислович. — После подслушват телефона на Рейли и научават за парите.
— На другата сутрин.
— Да. Те вече са хванали черния дявол, Хинтън, и го убеждават да ги открадне за тях.
— Той прецаква Оливър и тръгва с ченгетата и Девлин.
— Да. И благодарение на теб, завършва мъртъв на улицата. Но ченгетата и Девлин взимат парите ни.
— Иване, тук всеки прекарва всички останали.
— Добре дошли на Запад. Какво, по дяволите, мислиш, че представлява търговията с дрога?
— Хм. Значи Оливър още нищо не знае.
— Може би още търси мъртвата си чернилка, но това не го спира да се опитва да приключи сделката за дрогата с нас.
— Значи Оливър все още си мисли, че правим бизнес?
— Да…
— Значи тогава какво?
— Сега всички тези копелета плащат.
— Добре.
— Аз си вземам шибания кокаин, а Оливър не получава нищо друго, освен куршум. Той е един некадърник. Не може да убие една жена. Той трябваше да разчисти цялата тая гадост. Неговият човек открадва моите пари. Тази жена още е жива и ме заплашва на всичкото отгоре. Оливър е пътник. Толкова. А ние избиваме всички тия черни хлебарки, ярдитата. Не искам нито един от тях да остане жив и да ми създава неприятности.
— Ще кажеш ли на Драган за това?
— Сега ще му се обадя. Но след като са изчезнали сто хиляди, няма начин да се опита да ме спре. Събери останалите хора тук.
— Окей. Кога тръгваме?
— Един час преди определеното за сделката време.
— Кога е това?
— Шест часът вечерта в склада на Оливър. Така че се появяваме там в пет.
За пръв път от няколко дни Зенко се засмя. Представата как неговите хора стрелят по ярдитата с техните АК-47 му донесе истинска наслада.
И в Хакни Оливър имаше подобни видения.
Всяко ярди в Лондон, което му дължеше някаква услуга или искаше да бъде член на неговата банда, се бе явил в склада, въоръжен и готов да убива. От Хакни, Стоук Нюингтън и Брикстън, те прииждаха, с револвери, автоматични пистолети, пушки, карабини, мачетета и саморъчно изработени оръжия от рода на окачени на вериги топузи и дълги ножове. Един мъж на име Роуч се яви с „Узи“ и амуниции. Скоро цялата тази войнствена сбирщина заприлича на някакво карибско племе, обявило война на друго племе. Върху старата дървена маса в приземния етаж на склада се виждаха цигарена хартия и пакети с ганджа. „Пичовете“ дърпаха от дебелите фасове и поглъщаха кутия след кутия черна и светла бира. Някой запали лула с прах и я заподава на останалите. Скоро вътре имаше над двадесет ярдита, готови да се хвърлят в битка.
Оливър се показа от своя офис в мецанина на склада. Беше се изкъпал, изтърпял превръзките и молитвите на Момма Сиентро, сменил дрехите си и дръпнал четири силни дози кока. Много рядко прибягваше към дрогата. Но знаеше, че сега кокаинът му трябва, за да издържи на болката при ходене в раненото бедро и на умората след снощната битка. И да спечели победа в смъртоносния бой, който скоро щеше да се разрази.
Когато видя колко много въоръжени мъже стояха долу в склада, размахвайки оръжие, кръвта му закипя. Никога не беше виждал събрани на едно място и по едно и също време толкова ярдита, готови да се бият. За момент дори се притесни да не би да бяха прекалено много. Една група в ъгъла бяха започнали особено грубиянска игра на домино. Играчите врещяха и удряха с плочките си по масата. Хвърчаха пари, разнасяха се хвалби и закани. Във въздуха витаеше ярост. Мина му мисълта, че като нищо тази напрегната, стимулирана дрогирана армия лесно може да се вдигне на бунт и да реши да завземе склада му. Само шестима от хората в склада бяха членове на собствената му банда. Фактът, че югославяните скоро щяха да хвърлят десет калашника сред цялата тази гмеж само увеличи притесненията му. В склада му имаше повече кокаин, отколкото бе виждал някога през живота си. А скоро на сцената щеше да се появи и едно малко съкровище във вид на пачки. Беше започнал опасна игра. Но при здравата доза кристален кокаин, който разпръскваше искри в главата му, Оливър установи, че всъщност изобщо не му пука.
Слезе в огромния хангар и всички очи се обърнаха към него. Опита се да привика своите хора, които се бяха пръснали из помещението. Някои от тях дори не бяха въоръжени. Къде, по дяволите, се бавеше Хинтън? Ако Хинтън беше тук, той знаеше, че каквото и да се случи, поне щеше да му остане удоволствието да знае, че Хинтън ще избие достатъчен брой от тях, преди да го съсипят.