Скоро в Хакни предстоеше да се разрази същински ад и на Уолдрън му се дощя да поговори още веднъж с човека, който беше пуснал духа от бутилката — Девлин. Той излезе от колата с радиостанция в ръка и се приближи до близкия уличен телефон.
Този път се наложи телефонът да иззвъни три пъти. Девлин се отзова, досещайки се кой може да го търси.
— Уолдрън?
— Същият. Да не спиш?
— Да.
— Е, по-добре се събуждай. Предстои развръзката. Разчистване на сметките.
— По-точно?
— Мислович е събрал тук една малка армия. Досега успях да преброя двадесет и седем души. Ако той разполага с автоматично оръжие за всички тях, Бог да ни е на помощ. Горе, в Хакни, ярдитата също не си губят времето.
— В склада, чийто адрес ми каза ли?
— Да.
— Окей.
Девлин погледна часовника си. Беше малко преди четири. Той надзърна през широкия прозорец на стаята си, която гледаше към малката градинка зад „Дрейкът“. Небето беше вече притъмняло и Девлин можеше да предположи по брулещия вятър, че скоро студеният вечерен бриз ще докара дъжд.
— Уолдрън, ти уведоми ли твоите хора?
— Да.
— Бих казал, че до началото остават по-малко от два часа. Каква е стратегията?
— Проследяваме югославяните. Оставяме ги да стигнат до Хакни. Районът е много по-изолиран. Ще разполагаме с по-добра възможност да ограничим полето на бойните действия и да ги изловим всички наведнъж.
— Звучи разумно. Ще се видим, щом всичко свърши, инспекторе. Вие свършихте добра работа.
— Ти какво смяташ да правиш?
— Наистина ли искаш да знаеш?
Последва пауза.
— Не. — Уолдрън закачи слушалката на уличния телефон.
Девлин се беше събудил необичайно бодър и гладен като вълк. Той се обади на румсървиса и си поръча салата „Цезар“, сандвич с печено пиле, чипс и каничка кафе.
Докато чакаше храната, провери „Глок“-а, който му напомни за Бен. Той вече бе задействал чрез мрежата на „Пасифик Рим“ операция по издирването на Бен. Девлин все още не знаеше дали той е жив, или мъртъв.
В пълнителя на „Глок“-а бяха останали само три патрона, а Девлин не разполагаше с време да намери повече. Трябваше да му стигнат. Девлин знаеше, че ако му потрябва оръжие, в Хакни щеше да има в изобилие.
След това прегледа екипировката си от необходими вещи и ги подреди внимателно на леглото.
След като беше напуснал гара Ливърпул, той бе напазарувал набързо в няколко магазина около площад Слоун. Разполагаше с най-голямата карта на Лондон, с навито осемнадесетметрово найлоново въже за алпинисти, малък лост и компактен бинокъл. Към всичко това той добави манрикито си и комплект месингови стеги.
Докато успее да се облече в черни памучни джинси, черна тениска, тъмна вълнена риза и чифт обувки с гумени подметки каквито носеха спортистите при игра на изкуствен терен, румсървисът на „Дрейкът“ отново потвърди своята превъзходна репутация, поднасяйки храната на Девлин гореща и уханна. Девлин започна да се храни бавно, като контролираше дишането си и съсредоточено се опитваше да предвиди развоя на събитията.
Привърши с кафето, усещайки ободряващия ефект на кофеина.
После седна в креслото, в което преди броени часове беше седял онзи нещастник, Рейли, и затвори очи. Абстрахира се от всичко останало и внимателно анализира готовността си за действие.
После седна до бюрото и проучи района по картата. Тя го ориентира, показвайки му всички улици и открити пространства, макар че на нея не бяха означени сградите. Девлин щеше да види разположението им едва когато пристигнеше там.
Време беше. Той откъсна една страница от справочника, на която бе обозначен районът, сгъна я и я постави в джоба на ризата си. Изправи се и облече тъмнокафяво кожено яке, след което сложи внимателно всеки предмет от екипировката си на леглото в многобройните си джобове. Ако някой погледнеше едрия мъж отстрани, нямаше как да предположи колко много неща от занаята носи по себе си.
Сега Девлин беше стигнал до онова спокойно състояние на духа, което му беше необходимо, за да свърши докрай започнатото. Беше преценил, че това включваше само още два хода от негова страна, всеки от който трябваше да завърши със смърт. Той се изправи и напусна стаята.
35.
Беше почти четири, когато Девлин излезе от „Дрейкът“ и се насочи към площад Слоун, за да вземе такси. Небето съвсем се бе смрачило и хладният вятър навяваше щипещ дъждец. Типичното лондонско време. Вятърът отвяваше жълтите листа от едната страна на улицата към другата.