Девлин вдигна яката на коженото си яке. Едно такси се приближи и той се качи. Каза на шофьора адрес близо до склада, на главната улица. Лондонският таксиджия не зададе никакви въпроси къде се намира мястото или как се стига дотам. Знаеше си работата. Девлин отпусна гръб на седалката, доволен от удобното возене в просторното купе. Лондон беше град, в който таксиджиите бяха професионалисти.
През повечето време шофьорът се движеше по главните улици, докато излезе от централен Лондон и пое на север към Хакни.
Девлин наблюдаваше как обликът на кварталите, през които минаваха, се променя, бавно и постепенно. Хакни нямаше нищо общо с отчайващите с мизерията си градски гета, неизменна част на големите американски градове като Ню Йорк, Детройт и Чикаго, но и определено твърде много се различаваше от процъфтяващия център на Лондон. Можеха да се видят оставени на доизживяване сгради, доста празни магазини и типичните за бедняшките квартали битпазари, автосервизи и магазини за стоки втора употреба.
Повечето движещи се по улиците хора бяха чернокожи. Но както и в други по-бедни райони на Лондон, в Хакни се срещаха и много бели.
Когато шофьорът се насочи на север към реката канал, пейзажът наоколо стана още по-мрачен. Виждаха се много общински жилищни сгради, някои от които доста занемарени, както и порутени двуетажни постройки, наредени една до друга от двете страни на виещи се тесни улички. Този район беше рай за престъпни типове от сорта на ярдитата.
Мястото, което Девлин беше избрал, се оказа промишлена зона. Дъждът вече се бе усилил и ноемврийското небе бе прихлупило земята. От двете страни на тесния канал за баржи се редяха просторни незастроени парцели. От другата страна на реката се виждаха газопроводи, гаражи за камиони, локомотивни депа, складове, хангари и товарни докове. Имаше също така и някакъв паркинг за каравани и празни поляни, които изглежда не се използваха за разходки.
Девлин плати таксата и се насочи към близкия мост, за да намери пътека покрай канала. Той се ориентира по картата и прецени колко нагоре по канала трябва да отиде, преди да се озове зад склада на Оливър.
Откри една тясна моторна писта, минаваща покрай порутена кръчма от близката страна на канала. Светлината беше съвсем оскъдна, което беше идеално за Девлин. Той прекоси мястото и се озова на брега на канала. След няколко крачки се оказа съвсем скрит за чужди погледи, докато внимателно си проправяше път през обраслия с трънак бряг. Наблизо съгледа крайбрежна асфалтирана алея за пешеходци, но трудно щеше да се добере до нея.
Сумрачните светлини откъм кръчмата, която вече беше подминал, изчезнаха почти мигновено. На откритото пространство щипещият вятър духаше по-силно. Студеният дъжд беше още по-неприятен, но намаляваше видимостта, а това устройваше Девлин.
След десетминутно ходене той се озова зад онова, което смяташе, че представлява складът на Оливър. Задната фасада на постройката бе скрита зад храсталак, висока трева и рехави фиданки, но Девлин, макар и с мъка, успя да различи тясната пътечка, водеща до задната порта.
Сега, след като вече бе локализирал склада, Девлин се огледа наоколо. Не му отне много време да открие това, което търсеше. Имаше само една възможност. Малко по-напред, точно след тесния пешеходен мост, който прекосяваше канала и извеждаше към алеята от другата страна, се виждаше масивна, подобна на укрепление сграда, с Г-образна форма, чиято дълга страна беше по протежение на канала. Откъм страната на Девлин фасадата беше изцяло от бетон и тухли. По нея откъм канала липсваха всякакви прозорци. Девлин прецени, че сградата е около сто метра дълга и не повече от двадесет метра широка. Той продължи напред, докато не се озова точно зад нея. Достъпът до сградата бе възпрепятстван от триметрова ограда, но горе нямаше бодлива тел или шипове, така че Девлин можа лесно да се изкачи по нея.
От другата страна на сградата, която представляваше върха на буквата Г, Девлин забеляза противопожарна стълба, водеща към покрива, тъкмо там, където той искаше да се озове.
Когато стигна до участъка под противопожарната стълба, забеляза, че най-долната платформа висеше почти шест метра над земята. Девлин извади найлоновото си въже. Той внимателно разви част от въжето на земята, после нави останалите метри на кълбо, колкото футболна топка. Отстъпи и хвърли кълбото във въздуха. То направи парабола и се приземи на платформата. Търкулна се надолу по стълбата и краят на въжето се върна долу при него.