Той обичаше да яде своето пиле на грил и да пие своя „Будвайзер“, и да я наблюдава как поздравява и настанява клиентите. Наблюдаваше я свенливо, не му се искаше да й натрапва вниманието си. Но дори и да засечеше вперения му поглед, той нямаше да престане. Обичаше да я гледа как си върши работата. Тя караше всеки, мъж или жена, да се чувства като специален гост. Но запазваше известна дистанция и достойнство, което предотвратяваше всякакви груби закачки. Девлин оценяваше способността й да прави това по един удивителен начин, защото знаеше, че всеки мъж, който влиза в „Били Бъдс“, мечтае да спи с нея. Девлин знаеше, че първото нещо, което двама мъже можеха да си кажат, след като тя ги настанеше, бе какво биха дали, за да я вкарат в леглото си.
Ето защо Девлин винаги идваше в „Били Бъдс“ сам. Той не искаше да слуша някой колега да му говори какво би правил с нея в леглото. Не искаше да бъде като всички останали, които я желаеха.
Двете седмици, след като започна да се храни в „Били Бъдс“, Ани сама му се представи. Беше понеделник вечер. Все още си спомняше всяка дума от този разговор.
Беше го отвела до обичайната му маса близо до прозореца. Беше облечена в червена вталена рокля, която красиво подчертаваше линиите на фигурата й и на фона на която блестящата й черна коса изглеждаше още по-разкошна. Бе топла октомврийска вечер. Един от онези хубави дни на циганското лято, които понякога облагородяваха есента на Ню Йорк. Ден, в който човек си мисли, че зимата никога няма да дойде.
Тя му подаде менюто и каза:
— Вие вече ставате наш редовен посетител. Би трябвало да знам как се казвате.
— Казвам се Джак. Джак Девлин.
Той протегна ръка, за да се здрависат, сякаш тя беше мъж. Спомняше си колко здраво бе ръкостискането им и колко топла бе ръката й.
— Ан Турино — представи се тя.
Ръцете им се задържаха само за секунда по-дълго от нормалното, и точно в този момент Девлин усети със сърцето си, че ще станат любовници.
Пропусна вечерята си във вторник, планирайки да се появи в сряда. Искаше тя да почувства липсата му. По време на смяната си в същата тази сряда, той си мислеше как да я покани на разходка извън ресторанта. Сигурно тъпаците я канеха всяка вечер, мислеше си той. Стори му се странно, че се чуди как да го стори. Това беше нещо, което никога дотогава не бе планирал. Момичетата сякаш винаги сами го намираха. Но тази Ан не приличаше на останалите.
Веднага щом се изми и прибра униформата си в личния гардероб, той се запъти към заведението. Смяташе да я покани, след като плати сметката си. Щеше да я изчака, след като приключи с клиентите. Пристигна, изпълнен с решимост.
Нея я нямаше.
Собственикът, шкембест грък на име Константин, обслужваше бара. Той каза на Девлин, че Ани си е взела няколко дни почивка. Нарече я Ани, а не Ан. Вместо да се храни на маса, Девлин изяде порцията си на бара и пи повече от обичайното.
Разбра, че тя ще се върне на работа в понеделник. Това означаваше, че през останалата част от седмицата и през целия уикенд нямаше да я види. Той приключи с вечерята си, решен да си го избие от ума. Но когато тръгна по Лексингтън към спирката на метрото, установи, че не може да се отърси от разочарованието си. И тогава се разсърди на себе си, че си бе позволил да придаде такава важност на последното си завоевание.
До понеделник той бе изгубил всякакво търпение, обезумял от очакване.
Влезе в ресторанта с вдървена стойка. Тя веднага го забеляза и се приближи.
— Маса до прозореца?
— Не, този път не.
— Не? Къде искате да вечеряте?
— Не искам да вечерям. Искам само да знам дали можем да излезем заедно една вечер. Кога ще ви бъде удобно?
— О!
Това не беше отговор. Изненадата й беше пълна. Девлин се почувства неловко. Но тогава тя го спаси.
— Ами добре.
Този път отговорът й прозвуча заинтересовано. Девлин й отвърна с усмивка. Вече знаеше, че всичко ще се нареди чудесно.