— Съжалявам. Може би не го очаквахте, но бихте ли приела? Какво ще кажете за петък?
— Този петък?
— Да. Така добре ли е?
Не можеше да свали поглед от нея, докато не чу отговора. Тя направи усилие да каже „да“ и го постигна. Дори го каза с усмивка:
— Да. Добре. Този петък.
Даде му телефона и адреса си. Тази информация представляваше огромна награда за него. Сега той знаеше къде живее тя. Знаеше телефонния й номер. Можеше да се свърже с нея или да я види по всяко време, когато пожелае.
Докато лежеше в леглото си в хотел „Дрейкът“, след толкова години, Девлин не само си спомняше опиянението от онази първа вечер, той все още усещаше въздействието й — то се бе запечатало в съзнанието му. Беше толкова възбуден, че трябваше да се въздържа да не удря въодушевено с юмрук в дланта си, докато вървеше по Лексингтън.
Беше поканил на среща най-красивото момиче в града и дори нямаше никакво значение дали наистина щяха да излязат или какво щяха да правят заедно. Но той беше достатъчно свободен, за да има време да мисли за всичко това малко по-късно. Можеше да напусне полицията, защото тя вонеше. Беше поканил най-красивото момиче в града на вечеря. Щом бе успял да го направи, нищо друго нямаше значение.
Романтичната им връзка се задълбочи. Той я водеше в „Клостърс“, на Сити Айлънд и на стадиона „Ший“. Тя му показваше „Пульос“, Музея на модерното изкуство и „Блумингдейл“. Той я отвеждаше в жилището си в Уест Вилидж, за да се любят, тя го водеше на вечеря в Бруклин. Беше родена в Ню Йорк, в италианско семейство. Той пък беше нюйоркчанин от ирландски произход. Двамата опознаха всяко кътче в града, споделяйки най-съкровените си впечатления.
Имаше толкова много неща, които да си покажат един на друг за първи път. Той я заведе на първата в живота й игра на „кникс“ в „Градината“. Тя пък на първата в живота му опера в Центъра „Линкълн“.
Той й кавалерстваше до „Чъмлис“ във Вилидж, тя пък му показа ведрата аура около фонтана Бетезда призори.
Дълго време магията на тяхната връзка бе толкова чиста, че навсякъде, където попадаха, сякаш озаряваха с появата си всичко наоколо. Хората им се усмихваха. Високият, тъмнокос и снажен ирландец и поразително красивата италианка. Заедно, двамата тънеха в лъчезарност.
Но сега Девлин се постара да прогони спомените за по-подходящ момент, облегна се, седнал в леглото, и взе хотелския телефон.
Набра телефонния номер на Ани, който помнеше наизуст. Този път тя му отговори след третия сигнал. Изненада се, когато чу гласа й.
Размениха само по няколко реплики, сякаш и на двамата им се искаше да прекратят разговора, за да стаят емоциите си. Тя му каза адреса си. Беше в една част на Лондон, за която не бе чувал. Отвъд моста Тауър, на Южния бряг на Темза, улица Гейнсфорд. Девлин имаше смътна представа къде се намира това. Тя му каза, че ще е по-добре да я посети към осем часа, когато дъщеря й Елизабет щеше да е заспала.
Девлин затвори телефона и се опита да си представи Ани Турино с дъщеря.
7.
След обаждането на Девлин Ани побърза да изкъпе Елизабет и да я приготви за сън. Струваше й се, че приспиването на детето ще й отнеме цяла вечност. Тя легна до Елизабет и започна да й чете от „Мечо Пух“. Думите от книжката сами излизаха от устата й, докато тя си мислеше за Джак Девлин. Искаше й се момиченцето да я целуне за лека нощ, да се сгуши и да заспи, преди той да се е появил, а не разполагаше с много време.
Стигна до подходящо място за финал, затвори книгата и обяви:
— Хайде, детето ми. Ще ти почета пак утре. Вече е време да спинкаш.
Елизабет й предложи пухкавите си устнички за целувка и Ани се подчини.
— Лека нощ, мами.
Ани обичаше начина, по който това „мами“ с британски акцент се изстрелва от устните на дъщеря й. В този миг чудовищният, гнетящ страх бе освободил съзнанието й. Кошмарът не бе се състоял. Съпругът й не бе разкъсан и убит като животно.
Но всичко продължи само няколко секунди. После страхът, ужасът и притеснението отново я обсебиха. Ужасът обгърна като тежка пелена раменете й и проникна в костите й. Накара стомахът й да се свие. Трябваше да се бори с него като със сутрешно главоболие и да събере мислите си.
Как можеше да обясни всичко това на Джак? Колко от истината беше длъжна да му каже? Какво можеше той да направи за нея?
— И не забравяй нощната ми лампа.
Молбата на Елизабет за миг разсея мислите й.