— Няма.
Ани стана от детското легло, оправи гънките на полата си и отметна коса. Пристъпи и включи кабела на елегантната малка нощна лампа в контакта до пода.
— Лека нощ, Лизи. Обичам те.
Елизабет вече бе задрямала на възглавничката си и отговорът й прозвуча унесено.
Ани остави вратата на спалнята леко притворена и влезе в дневната. Седна на бюрото и извади лист хартия. Прегъна го на две, погледна часовника си, видя, че беше осем и двадесет и се зае да си нахвърля бележки. Ключови думи трябваше да я подсетят и да организират мислите й: „Джон. Откога? Колко? Чичо Франк. Полицията“.
Ани имаше навика да си прави бележки. Трябваше да е сигурна, че ще може да разкаже на Девлин историята логично и с подробности.
Интеркомът от входа звънна. Той вече е тук, помисли си тя. Искаше й се да се пооправи пред огледалото в банята, преди да се отзове от слушалката до вратата, но не биваше да го задържа долу във фоайето, и да го бави.
Отметна косата си, отиде до интеркома при входната врата и натисна бутона.
— Джак?
След лека пауза, един напрегнат глас отвърна:
— М-да.
Натисна бутона на отварящия автомат, върна се при бюрото си и пъхна листчето в чекмеджето.
Е, и без друго е минало прекалено много време, откакто го видях за последен път. Няма защо да се притеснявам как изглеждам, каза си тя.
На входната врата се позвъни. Същият звън, който прозвучаваше в милиони апартаменти по целия свят. Но Ани не искаше да оглежда Джак Девлин през шпионката след всичките тези години. Тя бързо отключи вратата, натисна бравата и тряс! Вратата се блъсна в нея и я отхвърли толкова силно, че я блъсна в стената зад гърба й. И още преди да бе успяла да отвори очи, нечия ръка я стисна за гърлото, дръпна я напред и отново я запокити към стената.
— Та кой е този Джак?
Беше Хинтън.
Ани се бореше да си поеме дъх. Тя задраска с нокти ръката, която бе стиснала гърлото й. Опита да се извие, за да си поеме дъх, но той я бе притиснал до стената. Заболя я ужасно от яката хватка, която сякаш щеше да смачка гръкляна й. Не можеше да мисли. Започна да й притъмнява. Хинтън освободи гърлото й и силно я зашлеви по бузата. Тя падна на колене. Причерня й и пред затворените й очи изскочиха искри. След това вълни от болка нахлуха в дясната част на главата й и гърлото й. Застана на едно коляно, мъчейки се отчаяно да си поеме дъх. От устата й потече слюнка и кръв, но тя не я изтри. Всичко, от което имаше нужда сега, бе въздух.
Но преди да беше успяла да вдиша три пъти, Хинтън я сграбчи за косата и я изправи на крака. Болката я зашемети, тя залитна и изпищя.
Хинтън изръмжа:
— Затваряй си устата, кучко!
Хинтън пусна косата й, хвана лицето й и я блъсна жестоко в стената. Задържа я така.
Вратата на апартамента бе останала отворена. Той се обърна към Лионел, който стоеше на прага.
— Затвори вратата. Остани в коридора и пази.
Без да бърза, Лионел дръпна вратата и я затвори. В същото време Ани се оказа изолирана от целия свят, сама с този звяр.
От очите й бликнаха сълзи.
— Спрете — промълви тя. — Моля ви, спрете.
Хинтън се подсмихна презрително и я стисна за шията. Изви се рязко и я запокити в дневната, мятайки я с такава сила, че тя загуби равновесие, падна и се блъсна в облегалката на дивана.
Само след секунда звярът отново се озова над нея, жестоко я стисна за косата и я изправи.
— Няма да ми казваш да спра, кучко! Няма да ми казваш нищо. Аз ще говоря.
Ани беше толкова уплашена и толкова я заболя, че й се стори, че ще повърне. Краката й се подкосиха и тя се олюля. Боеше се, че ще рухне на пода. Хинтън я блъсна на дивана.
За миг ужасът й сякаш намаля. Беше освободена от хватката му. Седеше. Той й бе казал нещо, но тя не осъзна намерението му. В няколкото мига, докато се съвземаше, тя изведнъж се изпълни с гняв, че беше позволила този груб, отвратителен тип да вземе надмощие над нея. Как го бе допуснала в къщата си? Как можа да допусне да изпадне в такава безизходица? Ами Елизабет? Ами ако този ужас застигнеше и нея? Скри лице в ръцете си, отчасти за да престане да вижда Хинтън, отчасти за да прикрие сълзите си. Прииска й се да изчезне от погледа й с едно затваряне на очите.
Но измъкване нямаше. Изведнъж тя усети остра, изгаряща болка в ръцете си. Сякаш някой я бе ударил с камшик. Дръпна ги и видя, че Хинтън стои разкрачен срещу нея. В дясната си ръка държеше стилет. Беше я порязал с острото като бръснач острие.