— Не ме ядосвай повече, момиченце! Вдигни си главата! Гледай ме в очите.
Тя се насили да го погледне. Хладните, животински очи на Хинтън се бяха вперили неподвижно в нея със смъртоносен израз. По тъмното му лице бе избила пот и от него лъхаше някаква отблъскваща възбуда. Ани се опитваше да го гледа, но не го виждаше. Държеше ръцете си встрани, за да не капе кръвта по полата й. Раните не бяха дълбоки, но достатъчни, за да болят и да кървят.
Хинтън се приближи, внимателно хвана кичур от гъстата й черна коса и деликатно опря върха на стилета до дясното й око. Заговори й много бавно и ясно, но не можа да скрие ямайския си акцент. Парна я топлия му дъх, вонящ на лютиви подправки и чесън.
— А сега ша са чукаш с мене, ша ти извадя окото и ша забия ножа си в дупката, докат умреш кат онзи нерез, дет ти беше мъж. Разбра ли? Кажи „да“.
Ани се насили и каза „да“.
— Добре. Сега, ако ми кажеш квот искам да знам, ша живееш. Ако ме разиграваш, момиченце, ша умреш. А преди да умреш, ша та нарежа, ша та чука, моя приятел отвън ша та ебе, ша са изпикая върху тебе и после ша умреш. Разбра ли?
Ани повече не можеше да се контролира. По страните й се стичаха сълзи. Хинтън изломоти утешително:
— А, така, сладурче. Поплачи малко, че да намокриш ножа ми, да се плъзга по-леко.
Тя се насили да предприеме нещо.
— Какво искате от мен?
Хинтън беше доволен от себе си. Бързо бе взел страха на жената. Сега можеше наистина да надуши нейния страх. За него това представляваше нещо като жертвено възлияние пред собствения му бог.
— Слушай ме. Твоят мъж ни измами. Взе за себе си квот не беше негово. Сега ша си го върнем. Знаем колко е взел и си го искаме обратно.
Ани не можеше да направи нищо друго, освен да се съгласи.
— Добре — кимна му тя. — Ще ви го върна.
Хинтън попита за парите, понеже Оливър ги искаше. Всичко, което искаше самият той, бе да убие жената. И детето й. За Хинтън парите не означаваха нищо. Той искаше честа й, детето й, живота й.
Той натисна върха на острието под окото й, само колкото да потече малка капка кръв, която се търкулна по бузата й като сълза.
— Окей, тогаз де са парите?
Изведнъж отекна звънецът на интеркома. Сетивата на Ани бяха толкова изострени, че звукът й се стори няколко пъти по-висок от обичайното. Тя трепна при този звук.
Хинтън се извъртя към вратата. Беше съобразил, че това е човекът, когото тя очакваше.
— Кой е тоя?
— Приятел. Приятел на мъжа ми.
Хинтън измъкна от вътрешния джоб на спортното си палто пистолет, 44 калибър. „Булдог пъг“ на „Чартър Армс“. Оръжието изглеждаше компактно, с достатъчен калибър, за да може да пръсне черепа на Ани. Новото оръжие, което Оливър му бе казал, че Лионел трябва да му предаде, когато се срещнат. Хинтън беше взел револвера „Чартър Армс“ и бе дал на Лионел своя полуавтоматичен пистолет. Макар да предпочиташе ножа си, той можеше да я застреля и с пистолета, без да се притеснява, че някой ще го разкрие по оръжието.
Оръжието ставаше да се справи с жената, но не и да влезе в престрелка. Трябваше да се презарежда след всеки изстрел и пълнителят му побираше само пет патрона. Беше дал на Лионел деветмилиметровия си пистолет, но този, 44 калибър, имаше едно предимство. Хинтън знаеше, че ако куршум с този размер поразеше човек където и да е по тялото, то жертвата дълго време нямаше да може да се оправи.
Той насочи пистолета към нея.
— Отвори му, момиченце.
Тя не можеше да направи и крачка. Това щеше да означава, че е осъдила Девлин на смърт. Хинтън нямаше време да я принуждава. Хвана я за ръката над лакътя и я повлече към интеркома. Натисна бутона, после се приближи до входната врата на апартамента.
Отвори вратата и видя, че Лионел се бе облегнал на стената и пушеше цигара, все едно че чака автобус.
Хинтън просъска:
— Някой идва! Извади си патлака, мон. И се скрий ей там. Когат са качи, застреляй го.
Коридорите в сградата образуваха правоъгълник около асансьорната шахта в центъра. Преустроеният апартамент на Ани се намираше вдясно от асансьора, там, където се пресичаха два от коридорите.
Хинтън затвори вратата на апартамента, дръпна Ани и я блъсна в нея. После излая „Долу!“ и я натисна да коленичи. Опря дулото на пистолета в темето й.
— А мръднеш или викнеш, ша ти пръсна мозъка.
Ани сведе глава и се притисна към пода.
Хинтън погледна през шпионката. Ясно се виждаше тясната пътека на коридора, водеща към асансьора. Можа да види Лионел, който се бе прилепил до стената срещу входната врата, с вдигнат пистолет, в очакване посетителят да тръгне по коридора към апартамента на Ани. Щом се появеше, всичко, което Лионел трябваше да направи, бе да натисне спусъка. Докато Лионел щеше да стреля по него отстрани, Хинтън смяташе да отвори вратата и да го застреля от упор.