— Полиция! Оставете оръжието и излезте бавно. Ръцете горе, да ги виждам. Веднага!
В кухнята Девлин се обърна към Ани.
— Запомни. Оставаш тук. Няма да мърдаш. Не се бой. Аз ще се оправя.
Девлин отиде до предната част на апартамента, но се задържа в коридора. Той извика към отворената врата:
— Тук няма хора с оръжие. Мъжът, който застреля онзи в коридора, избяга. Тук има жена и дете. Жената е ранена. Има нужда от лекар. Аз излизам от входната врата и ще ви заведа при нея. Не стреляйте. Всичко свърши.
В отговор Холстром изкрещя:
— Дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам!
— Добре. Ето, излизам.
Холстром насочи револвера си към вратата. Грийни се прицели със своята „Х&К“. Двамата бяха готови да убият за по-кратко време, отколкото беше нужно човек да си поеме дъх. Девлин вдигна ръце, мина през дневната и се насочи към входната врата.
— Ето, излизам! Ръцете ми са горе.
Девлин се приведе, така че празните му ръце да се виждат. Той пристъпи в коридора. Когато Холстром видя, че Девлин е бял, невъоръжен и добре облечен, той отстъпи от стената и се приближи към него. Грийни се спря на място, откъдето имаше по-добър ъгъл за стрелба, след което предаде това, което ставаше, по микрофона. Двамата мъже чуха гласа на своя командир в радиослушалките, който им даде указание да тръгнат бавно.
Револверът на Холстром продължаваше да бъде смъртоносно насочен към гърдите на Девлин.
На Девлин това не му хареса, но той остана на място, с ръце върху главата.
Холстром се приближи и каза:
— Моля ви, обърнете се и застанете с лице към стената.
Девлин изпълни заповедта.
— А сега, ръце на стената.
Девлин продължи да следи с поглед движенията на Холстром.
— Обърнете внимание на кръвта по пода, полицай. Не бих искал да се подхлъзнете с този насочен револвер.
Холстром се спря и погледна надолу. Не беше сигурен, че му допада да получава съвети, но призна, че който и да беше Девлин, в случая имаше право. Толкова бързаше с обиска, че за малко да стъпи в локвата кръв от тялото на Лионел. Холстром се намръщи, представяйки си как пада на задника си и натиска, без да иска спусъка на оръжието си.
— По дяволите! Каква е тази бъркотия, която сте натворили тук, човече?
— Както вече казах, не съм го застрелял аз. Може би ще пожелаете да докладвате по радиото описанието на човека, който го направи, в случай че още се намира наоколо.
— Това ще направят редовите колеги. Ние обезопасяваме района. Подайте ми дясната си ръка.
Девлин се намръщи и сниши ръката зад гърба си. С бързо движение Холстром закопча белезницата на китката му. Девлин почувства остра болка, когато Холстром изви белезницата леко и учтиво го подкани да му подаде и лявата си ръка. Не приличаха на обикновени белезници. Девлин се извърна да погледне. Наистина не бяха. Вместо обичайната верига, свързваща двете гривни, имаше дебело парче твърда пластмаса. Беше просто, но изключително ефективно нововъведение. Човекът, който поставяше белезниците, имаше голямо предимство, след като успееше да сложи едната от гривните. Леко извиване и тя се забиваше в плътта. Силно извиване можеше и да счупи костта.
— Гаден малък инструмент за изтезания си имате тук, няма що — изпъшка Девлин.
Холстром изсумтя и закопча гривната върху лявата китка на Девлин. Обърна го към апартамента и му каза да тръгне напред. Девлин не пропусна да отбележи, че го бяха насочили така, че да посрещне всякакви евентуални изстрели.
Когато Девлин влезе в дневната, той се спря и каза:
— И още нещо.
— Какво?
— В кухненския шкаф има оставен празен пистолет. Но първо пуснете да излезе жената с детето. Пистолетът принадлежи на мъртвия приятел в коридора.
— По дяволите, кой все пак командва тук?
— Вие. Аз само ви давам съвет — отвърна Девлин.
Холстром помисли за миг.
— Добре. Извикайте я. Ще дойде друг екип да ви пази, докато аз и партньорът ми претърсим останалата част от жилището.
— Чудесно. Благодаря.
— Не бързайте да ми благодарите.
9.
Оливър седеше на задната седалка на черното си БМВ 735 инжекцион и пухтеше с пурата си. Голямата кола беше паркирана в малка странична уличка в Сохо. Оливър чакаше Хинтън. А Хинтън закъсняваше. Оливър знаеше, че колкото по-дълго чака, толкова по-дълго трябва да чака и югославянинът. Което правеше тази трудна среща още по-напрегната. Но това беше среща, на която Оливър не искаше да отиде без Хинтън.