— Някой от ченгетата?
— Не, по дяволите! Никое ченге в тоз шибан град няма да застреля някой тип зарад такваз кат нея. Но те се появиха адски бързо. Излязох през задния вход. Отзад имаше стълби.
Сигурно беше Мислович. Онова тъпо бяло момче, което беше откраднало от него, се падаше негов племенник или някакъв там роднина. Дали Мислович се бе почувствал задължен да защити жената и детето му? Ако беше вярно, това означаваше война.
— Мамка му!
Нямаше да бъде лесно да убие Мислович, но ако този човек искаше кръв, по-добре беше да се оправи с него сега. Само дето Оливър не искаше да го убие. Искаше да му вземе парите и оръжието. А и луд ли беше онзи, че да ги нападне на такова оживено място?
— Е, Луис, как изглежда тоз ресторант?
— Влизаш през малка врата откъм улицата. Минаваш десетина крачки по пътеката към задния двор. Затова са казва „Ярда“, мон. Единственото вътре е барът.
Оливър си го представи. Задънено и изолирано. Удобно за удар. Той се наведе напред към Луис.
— Е, добре, пич. С’а ма слушай.
— Да, шефе.
— Искам да влезеш в ресторанта и да кажеш на онез копелета, че не ми е добре и че не искам да вечерям. Кажи му, че го каня в кръчмата от другата страна на улицата на чашка. Кажи му, че господин Оливър моли — моли! — да дойде сам. Бъди учтив.
— Да, сър.
— Хинтън и аз ша сме в кръчмата. Ти се връщаш и паркираш ей там. Схвана ли?
— Аха.
— Окей. Кат излезеш, кажи на останалите за промяната. И бъдете готови да ни измъкнете, по дяволите, оттам, ако изфърчим от шибаната кръчма прекалено бързо. Аре.
Оливър се обърна към Хинтън.
— Ти сядаш на бара. Аз сядам на маса. — Той подаде „Узи“-то на Хинтън. — Дръж го под ръка. В него има двайсет бързи изстрела, брато. Не като оня шибан женски револвер. Имаш ли друг?
— Дадох го на Лионел.
— Той стреля ли?
— Стреля, ама нямаше файда.
— Мамка му. Ако онзи бял пич направи някакво движение, или ако някой от типовете му се опита да се приближи, застреляй първо него и после всички останали. Гледай да не застреляш мен, но продължавай да гърмиш, докато се измъкнем от това място.
— Разбрано.
Погледът на Хинтън отново бе придобил онзи странно кървав оттенък. Оливър не знаеше дали в момента това бе за добро, или за лошо, но знаеше, че в крайна сметка ще е за добро. Беше пролята кръв. Той не знаеше защо, но знаеше, че всичко това щеше да продължи, докато той самият не загинеше или не надделееше в играта.
Двамата мъже излязоха от БМВ-то и пресякоха Рупърт стрийт. Няколко врати в западна посока, а на ъгъла — стара кръчма. С входове от двете страни. Както много лондонски „пъбове“, тя не беше променяла местоположението и интериора си от десетилетия. В кръчмата имаше малко пространство за бара отпред, маси, столове и дълги лавици с високи табуретки покрай тях по протежение на едната стена. Всички маси бяха заети, с изключение на една в дъното на залата. Кръчмата беше претъпкана и вонеше на вкиснала бира и уиски. Можеше да се види обичайната тайфа от стари алкохолици, които отпиваха от халбите си и бавно дърпаха от грубите си, ръчно навити папироси. Но по-голяма част от посетителите бяха работници от Сохо. Тук нямаше никакви туристи или хора от по-висшите съсловия, което хареса на Оливър.
Няколко глави се извърнаха, когато той и Хинтън влязоха в заведението. Не им беше за първи път. Хинтън бързо седна на един висок стол на бара, а Оливър зае място на масата в дъното. Седна с лице срещу вратата. Хинтън остана доволен, че имаха наливна „Ред Страйп“ и си поръча халба. Отпиваше от бирата с лявата си ръка, а с дясната стискаше деветмилиметровото „Узи“ под якето. Нямаше сервитьори, но съгледа бармана, възтежък ирландски алкохолик с изражение, което сякаш казваше „що те не еба“, и му извика да занесе на приятеля му чаша кафе и двойна доза ром.
Докато Оливър получаваше кафето и рома, Мислович напускаше ресторанта и пресичаше улицата със Зенко и другите си двама придружители. Зенко крачеше напред като едър, изпълнен с подозрения булдог, който надушва нещо лошо. Другите двама бяха яки местни типове, които Мислович беше наел. Те крачеха от двете страни на аристократичния югославянин и приличаха на биячи, каквито всъщност бяха, готови да се справят с всеки, който им мъти водата. Мислович ги беше взел със себе си главно заради ръста им. Той не очакваше истински неприятности. Но не знаеше за пролятата кръв в дома на Ани.