Когато стигна до входа на кръчмата, той нареди:
— Вие останете отвън.
Зенко реши, че това не се отнася за него и понечи да последва Мислович в кръчмата.
— Не, и ти също.
— Аз влизам с теб.
— Не. Ако те излязат първи, застреляй ги.
Това усмири Зенко, но не съвсем.
Мислович понечи да влезе, после се спря и посочи Луис, който седеше в черното БМВ на Оливър.
— Застреляй също и онзи там. Клоун! Влиза и излиза от ресторанта на оглед два пъти. Тези хора нямат никакво възпитание.
В мига, в който Мислович влезе, Оливър разбра, че това е той. Видът му не подхождаше на обстановката в работническия бар повече, отколкото този на Оливър, но това изглежда не го дразнеше. Мислович влезе с усмивка и изгледа ведро хората, които му хвърлиха намръщени погледи. Въпреки факта, че предстоящата среща с едно карибско „ярди“ уронваше самочувствието му в това мрачно и задимено заведение, където посетителите явно не го харесваха, той изглеждаше доволен.
Когато Мислович се приближи, Оливър се изправи и пристъпи напред, подавайки му ръка. Мислович изгледа ниския тъмнокож мъж и реши, че Оливър не беше излизал от джунглата от много поколения насам. Въпреки това, той се усмихна и стисна ръката му. Изненада се от лекото му ръкостискане. Веднага доби впечатление, че Оливър е човек, който напълно отхвърля правилата в обществото. И че ничий авторитет не може да му повлияе и в най-малка степен. Той беше авторитет сам за себе си, готов да убие или да умре на секундата. Мислович се възхити от него и изпита съжаление, че отдавна беше изгубил тази способност.
— Гос’дин Милс, за мен е удоволствие да са срещнем.
— И за мен, господин Оливър. Благодаря ви.
— Моля седнете.
— Благодаря.
— Кво ще пиете?
— Не съм сигурен.
— Коняк?
Мислович се огледа, взря се към бутилките, подредени на шкафа зад бара, и каза:
— Само чаша кафе ще е достатъчно.
Оливър викна високо на бармана да донесе още едно кафе и вдигна рамене, сякаш да се извини за липсата на обслужване.
— Сигурен ли сте, че не искате нещо с кафето?
Мислович с мъка разбираше ямайския акцент на Оливър. Той се наведе напред и се съсредоточи. Схванал какво му говорят, той отвърна:
— А-а, не.
— Мож по-късно?
— Да, да. Може би по-късно. А вие? Какво е станало с апетита ви? Не се чувствате добре?
— Загубих го.
Мислович го погледна бързо, преценявайки думите му.
— Наистина ли?
— Да. Преди малко разбрах, че един мой приятел е убит.
— Тази вечер?
— Да. За т’ва не ми се яде.
— Казвате, че не ви се яде, защото един ваш приятел е убит?
— Да.
— Как?
— Кое как?
— Как е бил убит?
— Чух, че са го гръмнали, мон.
— Съжалявам.
— Така ли?
— Да.
Мислович срещна вперения поглед на Оливър и изведнъж разбра, че обвинява него. Усети гняв, примесен със страх. Мина му през ума, че този черен дивак, седящ срещу него, се кани да го застреля. Мисълта, че може да бъде застрелян в тази воняща английска кръчма от едно „ярди“, още повече разгневи Мислович. Щеше да бъде нелепо.
— Защо трябва да съжаляваш? — попита Оливър.
Мислович се наведе напред и го погледна право в очите.
— А защо да не съжалявам?
— Ти ша кажеш, мон.
— Чакай малко. Да не мислиш, че аз съм го убил?
— Все някой е виновен.
— Кой е застреляният? Къде е станало?
— В апартамента на твоя племенник.
— Моят племенник? За какво ми говориш?
— Пратих двама от моите хора да сложат ред там. Оназ кучка, жената на твоя племенник, си имала охрана и един от моите го застреляли. Е, кой може да й осигури охрана?
— Защо си пращал хората си там? Не ти ли стига, че нахрани с онзи нещастник кучетата си? Ами че той крадеше от мен, не от теб. Такъв ли е обичаят ви, да избивате цялата фамилия?
— Мангиза, дет го е взел, не беше негов. Семейството не мож да печели от това. Гепил е моя дрога за себе си.
— Дрогата беше моя, след като вече съм ти я платил. Не мислиш ли, че съм в състояние да уредя тези неща по мой си начин?
— Не знам кво сте в състояние, господин Милс. Знам само, че който работи с мен, не мож да краде. Точка. Тва момче Джон го знам още от времето в Нотингхил. Иначе немаше да вземаш стока от мен. С’а виж кво стаа. Фащам са с белокож и си имам проблеми.