Оливър помълча малко и изгледа Мислович.
— Мангизите не са сичко, шефе.
Мислович се облегна назад.
— Не са. Но с тях можеш да купиш почти всичко.
— Първо трева да намериш продавача.
— Какво точно те интересува?
— Треват ми повече от деветмилиметровите за улицата. Ако задвижим тез количества, дет говориш, ша ми трева повече огън. Мангизите не са единственото, дет идва от твоята част на света.
— Вярно, не са.
— Кво можеш да предложиш?
— Повече от това, което можеш да държиш, господин Оливър. Имаме достъп до складовете на цели гарнизони, приятелю. Ако ти трябват „Калашников“, ще ги получиш.
— Искам ги.
— Всичко може да се договори. Контролът над въоръженията е деликатна материя. Ако те направя прекалено силен, ще се превърнеш в проблем. Но ако си мой съюзник, не бива да си слаб. Всичко е въпрос на баланс.
Оливър се ухили със златозъбата си усмивка.
— Мисла, че мож да работиме заедно.
— Тогава, това е първата крачка. Да видим дали можем да я направим. Останалото ще дойде от само себе си.
— И ква е първата крачка тогаз, мон? С’а кат работим без посредник, не мож да има проблеми.
— Да поговорим за цената.
— Винаги ша съм под пазара, се едно кой продава.
— Много добре. Както ти каза, ще работим без посредник. Очаквам най-добрите цени.
— Кво имаш предвид?
— Ще уточним подробностите, когато му дойде времето.
— Добре. Тогаз ми кажи колко искаш?
— Сега-засега, да речем два пъти повече от последната поръчка. Минимум.
— Окей, ша го уреда. Как мога да ви намера, господин Милс?
— Подай ми мобифона си — каза Мислович. — Ще ти запиша в паметта един номер. Обади се, когато си готов.
Оливър подаде клетъчния си телефон на Мислович. След като набра цифрите, Мислович каза:
— „Simplicity“. „Простота“. Това е любимата ми английска дума, господин Оливър. Нека правим своите трансакции просто. Не искам разните там прехвърляния от една кола в друга и всичките тези говняни работи.
— Кат джентълмени, а?
— Нещо такова.
Оливър погледна чашата кафе на Мислович. Не беше я докоснал.
— Искате ли си питието?
— Някой друг път, господин Оливър. Честно казано, не се чувствам много удобно на това място.
Оливър сви рамене. Мислович се изправи. Струваше му се, че този път се беше разминал с кръвопролитието. Предмостието бе установено. Сега можеше да започне маневрирането, планирането и поставянето на смъртоносните капани. Но най-напред трябваше да излезе от кръчмата.
Мислович познаваше прекалено много мъже, които приключваха успешно преговорите и след това биваха застрелвани. Самият той беше използвал номера с „приспиването“ на противника, за да го накара да свали гарда. Нямаше нищо по-приятно от това, да накараш врага си да мисли, че е твой приятел, преди да го убиеш.
— Обадете ми се, когато сте готови — каза той на Оливър.
— Добре.
Време е за следващия ход, помисли си Мислович.
— Защо не ме оставите да изчистя вашия проблем с жената?
Оливър остана изненадан от това предложение.
— Кво имате предвид?
— Ами, сега ще ви е доста трудно да се доберете до нея. Мога да ви помогна да я намерите и да разбера кой е бил този, дето е стрелял по вашите хора.
Оливър стисна ръката на Мислович.
— Ще ви бъда благодарен за тва.
Мислович се усмихна.
— Не обичам бъркотиите. Имаме твърде много обща работа, приятелю.
Мислович се обърна и тръгна по дългата пътека към предната врата. Ако те се опитаха да направят нещо, щеше да е сега, преди да излезе на улицата.
Той знаеше, че Хинтън бе един от хората, който можеше да натисне спусъка, но не искаше да му достави удоволствие, поглеждайки към него.
Хинтън стисна „Узи“-то под якето си. Беше убеден, че този човек е техен враг. Беше му толкова трудно да остави Мислович да си излезе, че изскърца със зъби.
Най-после ръката на Мислович докосна бравата на входната врата. Той я отвори и пристъпи навън. Погледна вляво от себе си и видя Зенко, който се бе прилепил до външната стена на кръчмата с ръка под якето.
Той хвана шефа си под ръка и бързо го поведе към малката пресечка, водеща към Уордър.