— Да изчезваме, Иване. Тези африканци са разположили свои хора по цялата улица.
— Те се наричат „ярдита“, Зенко. И не са африканци, а ямайци.
— Все същите лайна.
Двамата едри биячи тръгнаха след югославяните и скоро четиримата мъже се изгубиха в тълпата на Сохо.
10.
Най-после Елизабет заспа. Бяха минали почти два часа, откакто полицията реагира на стрелбата в „гълъбарника“ на Ани. Тя и Девлин седяха на дивана в дневната. Китките на Девлин все още бяха стиснати в неудобните гривни на белезниците.
Дежурният полицейски началник, главен инспектор Джеймс Уолдрън, седеше срещу тях. Хората от СО вече бяха привършили работата си по претърсването. Двама детективи, специалисти по убийствата, привършваха с огледа на безжизненото тяло на жертвата. Санитари от моргата се приготвяха за изнасянето на трупа. Бляскаха светкавици на фотоапарати. Някой говореше по клетъчен телефон с Прокуратурата на Нейно Величество относно обвиненията, които трябваше да се предявят.
Като при всяка насилствена смърт, сложните бюрократични процедури щяха да избълват неимоверно количество документация. Сякаш цивилизованата част на града можеше да оцелее само ако се произведеше достатъчно количество хартия, която да покрие убийството, да попие кръвта и да притъпи истерията.
Девлин наблюдаваше Уолдрън, който говореше по телефона. Трудно можеше да долови думите на главния инспектор, но разбираше за какво става дума. Уолдрън имаше предвид него.
Докато полицията си вършеше работата, Девлин и Ани седяха кротко сред трескавата активност наоколо.
Ани се чувстваше изтощена физически и емоционално. След преживяното напрежение се бе вглъбила в себе си. Лицевите й мускули бяха напълно отпуснати. Около нея витаеше някаква загадъчна аура. Мадона на сцената на едно убийство. Медицинският екип се бе погрижил за раните й. Ръцете й бяха бинтовани. Раните не бяха дълбоки, но превръзките ги правеха да изглеждат сериозни и засилваха усещането за уязвимост, което тя излъчваше.
Девлин седеше на не повече от педя разстояние от Ани и осезаемо усещаше присъствието й. Външно той излъчваше същото спокойствие като нея. Вътрешно обаче, напрежението и притесненията му нарастваха. От време на време той поглеждаше към нея, открадвайки си малко красота, но това само увеличаваше напрежението му. Белезниците му пречеха да я докосне. Ситуацията не му позволяваше да я заговори. Затова той продължаваше да седи и да чака. Опитваше се да потисне раздразнението, което можеше да избухне в гняв. Девлин не искаше да се противопоставя на Уолдрън до степен, при която можеха да го арестуват. Той беше наясно, че началниците в Лондонската полиция разполагаха с огромни права да решават хода на едно разследване. Дежурният офицер беше в компетенциите си да прецени дали е налице престъпление, или не, кой трябва да бъде арестуван и какви да бъдат първоначално предявените обвинения.
Поне засега съдбата на Девлин, а следователно и на Ани, беше в ръцете на Уолдрън. Уолдрън беше мършав, съсредоточен мъж, който имаше по-скоро вид на лектор от някой престижен университет, отколкото на дежурен главен инспектор и шеф на подразделение на Лондонската полиция. Девлин се размърда неудобно. Имаше усещането, че ако не се държи както подобава с Уолдрън, щеше да се натъкне на типичен британски отпор. Уолдрън ще стане официален и формален и ще последва неговото арестуване. А Девлин нямаше никакво желание да го арестуват.
Единственото предимство, с което той разполагаше в момента, беше куражът, с който Ани се бе справила със ситуацията. Тя бе успяла да даде на полицията само минимално количество информация, без да изпада в противоречия. И което беше още по-удивително, тя бе съумяла да предизвика тяхната симпатия, кротко изигравайки ролята си на жертва.
Ако Ани не беше го потърсила чак на другия край на света, Девлин щеше да повярва, че тя не знае нищичко повече от онова, което бе казала на полицията.
Тя беше проявила достатъчно съобразителност да не лъже, а да разкрие само онази част от истината, която искаше да бъде разкрита. Каза на Уолдрън и на останалите, че мъжът й се е занимавал с пласмент на кокаин. Продавал го на свои приятели. Да, подозирала го, но той криел от нея. По някаква причина хората, които го снабдявали, го убили. Тя все още не можела да повярва, че всичко това се е случило. А сега, тази вечер, същите тези хора проникнали в къщата й, за да я тероризират да им върне парите, които той уж бил откраднал от тях, пари, които тя не била виждала. Господин Девлин бил стар приятел, дошъл да помогне на семейството й след тази ужасна трагедия.