Уолдрън не беше толкова наивен, за да повярва, че някакъв стар семеен приятел може да обезоръжи един злодей, да изгони от къщата втори въоръжен злодей и всичко това, без да получи и една драскотина. Но цял живот нямаше да му стигне да измисли каквото и да е престъпление, в което да го обвини. Намереното оръжие не беше на Девлин. Мъртвият изглежда бе прострелян с куршуми от оръжие с по-голям калибър, за което Девлин твърдеше, че е отнел от жертвата.
Най-после Уолдрън постави слушалката на вилката. Поклати глава, понечи да каже нещо, но само се наведе и свали белезниците на Девлин. После се облегна назад, облиза устни и замълча. Имаше вид на човек, който се нуждае от още малко време, за да смели всичката информация, която е получил.
Най-после той хвърли поглед към Девлин и проговори:
— Известен сте тук-там, а?
Девлин не отговори. Уолдрън погледна към Ани.
— Госпожа Печек, как казахте, че сте се запознала с господин Девлин?
— Срещнахме се преди много години. В Ню Йорк. Много си допадахме, но може би бяхме твърде млади, за да го разберем. От време на време се чувахме през всичките тези години.
— Какво знаете за професията му?
— Само в най-общи линии. Знам, че има някакъв опит в полицията.
— И сте решила, че може да ви помогне?
— Да.
— Може би нещо като закрилник?
— Да.
— Избрала сте си добра компания. Вашият президент Картър е направил същия избор.
— Да. Знам, че Джак е работил за Сикрет Сървис.
— Както и в отдела на Нюйоркската градска полиция. Също така във Военната полиция на САЩ, както и за една частна осигурителна компания, известна като „Пасифик Рим“. Господин Девлин е човек с доста голям опит по проблемите на сигурността.
Уолдрън се обърна към Девлин.
— Разбира се, господин Девлин, вие би трябвало да знаете, че нямате абсолютно никакъв лиценз или право да работите на територията на Обединеното кралство.
— Аз не работя. Тук съм да помогна на приятел. За всичко това знам по-малко и от самия вас. Пристигнах буквално преди няколко часа.
— Хм, и вижте колко проблеми успяхте да ни създадете за толкова кратък срок. Твърде необичайно, бих казал.
Девлин не отговори.
Уолдрън се почеса по главата, потри врат примирително, разбрал, че тази вечер няма да може да измъкне нищо повече.
— Опасявам се, че ще ни трябва доста време, за да изясним всичко това. Къде сте отседнал, господин Девлин?
— В „Конат“. Макар че не ми остана време да се регистрирам.
— Значи няма да сте там тази нощ?
— Вероятно. Така и не ми остана време да поговоря с… — Девлин се поколеба и добави: — С госпожа Печек.
— Лично аз бих се чувствал малко по-спокойно, ако знам къде ще бъдете от този момент до единадесет часа утре…
— И какво ще стане утре в единадесет часа?
— Вие и госпожа Печек ще дойдете в моя кабинет, който, за щастие, се намира само на няколко преки оттук. Както и Съдебната магистратура, така че ще можем да оправим нещата с Прокуратурата на Нейно Величество. Инстинктът ми подсказва да ви арестувам веднага, господин Девлин, но честно казано, не намирам в какво да ви обвиня. Ако се окаже, че това оръжие е било ваше, ще разполагам с достатъчно основания.
— Не е.
— Така е, и за ваш късмет се надявам, куршумните рани в тялото отвън също така да не съвпаднат с куршумите на това оръжие.
— Не, няма да съвпаднат.
— Добре, ще видим. Трябва да изчакам колегите си, за да се уверя, че веществените доказателства съвпадат с вашите показания, госпожа Печек, и също така трябва да свържа вашето дело с делото по убийството на вашия съпруг, което между другото е възложено на Полицейския участък в Уембли. Където и впрочем са намерили…
— Знам какво са намерили.
За пръв път гласът на Ани прозвуча толкова категорично.
— Да. Съжалявам… Добре.
Уолдрън рязко се изправи, направи няколко крачки и заговори с един от хората си, по-възрастен мъж с конска физиономия, сержант Рейли, който изглеждаше така, сякаш единственото му желание бе веднага да напусне и да отиде да се наспи.
Девлин се обърна към Ани:
— Скоро всичко това ще свърши. Добре ли си?
Ани го погледна за миг, преди да отговори.
— Да, но се чувствам изтощена.