Уолдрън се върна и остави визитната си картичка на масата между двамата.
— Това е визитната ми картичка. Явете се на този адрес утре в единадесет. Съветвам ви да се явите навреме. Нямам никакво желание да ви издирвам.
Уолдрън се изправи и понечи да си тръгне, но Девлин го спря.
— Мога ли да ви задам два въпроса?
Уолдрън отново се отпусна на стола.
— Защо не.
— След като всички тези хора си свършат работата, ще оставите ли тук някого, в случай, че човекът, който направи всичко това, реши да се върне?
— Не мога да си представя, че е толкова луд да го направи.
— Просто за всеки случай.
— Е добре, това не е съвсем по процедурата. Осигуряването на полицейски персонал за лична охрана не е в нашите пълномощия. Струва ми се, че това е по-скоро ваше задължение, господин Девлин. Според мен, много по-благоразумно би било да се обадите на някой дежурен ключар, който да поправи входната врата. И не отваряйте, ако не сте сигурни кой стои от другата страна.
— Какво ще кажете все пак за някой полицай, докато всичко това стане?
Уолдрън помисли за секунда.
— Интересно как някой, който има вероятност да бъде обвинен в убийство или най-малкото в незаконно притежаване на оръжие, има нахалството да моли полицията за лична охрана. На всичкото отгоре се предполага, че вие сте експерт по сигурността, господин Девлин.
— Но както вече отбелязахте, нямам право да работя в тази страна.
Уолдрън бързо се изправи.
— Не желая да споря с вас. Ще оставя човек, докато оправите вратата. Елате утре в кабинета ми. В единадесет часа.
Девлин проследи как Уолдрън даде разпорежданията си на неколцината души от полицейския екип и след това напусна, отвеждайки сержанта с конската физиономия със себе си.
Ани се обърна към Девлин.
— Мисля, че трябва да си поговорим — рече той.
— Знам, знам. Но моля те, нека първо да си взема един горещ душ и да се приведа в ред. След това ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш.
Девлин се почувства разочарован, но не даде воля на чувствата си.
— Добре.
Ани се изправи и тръгна към вратата. Отначало пристъпи колебливо, леко приведена, но скоро се изправи. Преди да напусне стаята тя отново се обърна.
— Джак?
— Какво?
— Как успя да се справиш с онзи в коридора? Как не те застреля, докато идваше към апартамента ми?
— Не вървях към твоята врата. Тръгнах в другата посока.
— Защо? Знаеше ли, че той те очаква?
— Да.
— Как?
— Изпитах подозрение, когато ти само натисна звънеца, без да попиташ кой е. Прецених, че щом си в толкова голяма беда, че да ме повикаш да дойда, би трябвало да си по-внимателна кого пускаш. Когато асансьорът се отвори, го надуших. Цигари и чесън. Нещо не беше наред с тази миризма.
— Да, така беше.
— Когато се озовах зад него и видях оръжието, просто имах достатъчно късмет да го избия от ръката му, преди да ме застреля.
Ани кимна. Тя остана на мястото си, премисляйки чутото. Опита се да си представи ситуацията. Кимна още веднъж и излезе в коридора.
Девлин я изчака и вдигна телефона. Първо позвъни на Лудвиг, нощния портиер в „Дрейкът“. В стаята му се бе получил факс с имената, които му трябваха, и то незабавно.
11.
Отвъд реката, в един бандитски ирландски квартал, Бен Джонсън оглеждаше топките върху масата за снукър. Намираше се в Килбърн Снукър Сентър. Рекламната табела отвън предлагаше единадесет маси за шампионати по снукър и „законно лицензиран“ бар. Възможността човек наистина да изиграе шампионски мач по снукър в затъмнената и опушена зала беше никаква. А „лицензираният“ бар се състоеше от шкаф с няколко бутилки уиски върху него и малка охладителна камера с две прегради, натъпкани с бира. Но тъй като заведението беше отворено двадесет и четири часа на ден и управата му бе позволила да има вътре в служебното помещение свое собствено местенце, салонът за снукър служеше на Джонсън като двадесет и четири часова телефонна служба, като склад и като място за отдих, което означаваше, че мястото удовлетворява повечето му потребности. В момента обаче той си блъскаше мозъка как да изпрати трите останали върху масата цветни топки в дупката.
Противник на Бен беше един деветнадесетгодишен мулат на име Тюел, който си въобразяваше, че е много печен и отракан играч. Той пушеше ръчно навита папироса със смес от тютюн и марихуана и нетърпеливо очакваше следващия удар на Бен.