Тюел се мислеше за голям играч и се надяваше да изработи този дебел смотаняк. Но по някаква необяснима причина беше загубил три от последните четири игри. Играеха срещу петарка на игра плюс двайсетарка за този, който вземеше четири от седем игри. Крайно време беше играта да се обърне и той да спечели залога. Вече губеше търпение.
Тюел присви очи и се загледа в Бен, а после в масата с топките. Мислеше си, че противникът му е прекалено едър, прекалено бавен и тъп, за да го победи. Мъжът продължаваше да обикаля около масата с наведена глава. Имаше огромен корем и вместо да говори, ръмжеше. Не беше възможно да го победи.
Тюел гледаше едрия мъж, но всъщност не го виждаше. Ако наистина го виждаше, щеше да разбере, че този сто и двадесет килограмов мъж е як като дъб. Вярно, че имаше голям корем, но цялата му фигура бе такава. Големи китки, големи ръце, голяма глава. Бен Джонсън просто целият беше масивен и тялото му се състоеше преди всичко от мускули. Мускулите го правеха да изглежда по-лек, отколкото всъщност беше, когато стоеше изправен. И въпреки че държеше главата си приведена, очите му непрекъснато шареха нагоре-надолу из залата. Погледът на Бен не пропускаше почти нищо. Точно в момента му доставяше удоволствие да наблюдава как хлапакът очаква от него да нанесе погрешен удар. Джонсън знаеше, че мулатът скоро щеше да разбере, че Бен ще направи поредния си точен удар и ще затвърди победата си. Едва тогава щеше да започне същинското забавление.
Бен запрати малката жълта топка в дупката и тъкмо тръгна да заобиколи, за да се прицели в оранжевата, когато управителят му извика от бара:
— Ей, Бен, търсят те по телефона!
Бен обаче се задържа и нанесе удара си. Билярдната топка се завъртя ефектно, чукна и отпрати последната в мрежата на кошчето. Оставаше му само един удар до окончателната победа.
Бен напусна масата и отиде да се обади по телефона. Не каза нито дума, нито се обърна да погледне хлапака, но знаеше, че не се побира в кожата си от яд. Докато вдигаше тежката слушалка на старомодния настолен телефон, той беше убеден, че младокът най-после си е дал сметка какво всъщност се бе случило.
Тюел намръщено изгледа билярдната топка. Припомни си последните няколко удара от играта. Снукърът не беше лесна игра. Не можеше да се разчита на късмет. Мръщенето му премина в подигравателна усмивка. Изпита отвращение, после гняв, не, ярост! Този дебелак го беше изиграл. Как можа да позволи на този шибан тъпанар да го измами? Фактът, че Тюел можеше да краде, да лъже, да мами всеки, който му попаднеше, в момента нямаше никакво значение. Той тутакси реши, че онзи бе играл нечестно.
Бен говореше по телефона, но в същото време наблюдаваше тарикатската походка, с която Тюел се отправи към тоалетната в дъното на салона.
— Джонсън — каза кратко той в слушалката.
От другата страна на линията беше Девлин. Той бе направил мигновено избор от списъка, изпратен му от госпожа Банкс по факса в хотел „Дрейкът“.
— Бен, аз съм Джак Девлин. В града съм. Имам работа за теб. Свободен ли си?
Бен познаваше Девлин от мрежата на Чоу. Беше работил с него по една задача и Девлин го бе препоръчал за втора. И двете операции бяха минали гладко. Бяха му платили добре.
— На разположение съм, господин Девлин.
— Хубаво. Тогава те включвам. Не става дума за „Пасифик Рим“, но използвам техните ресурси. Това е мой ангажимент. Трябва да защитим една жена и детето й. Хората, които я преследват, са опасни. Главорези. Смятам да се опитам да облекча положението й и да я измъкна от страната колкото се може по-бързо. Трябва ми охрана, човек, който да я пази, докато направя няколко хода. Все още ли се интересуваш?
— Да, сър.
Тюел се появи от тоалетната. Той се отправи небрежно към една от масите, която се намираше близо до изхода. Зад вратата имаше стълба, водеща надолу към улицата. Той се облегна на масата и погледна към Бен. Бен разбра какво ще се случи. Той се пресегна и взе в ръка една билярдна топка от купчината, подредена на бара, като продължаваше да слуша Девлин.
— Смятам, че всичко ще приключи за четири-пет дни.
— Добре. Кога ви трябвам?
— Опасявам се, че веднага.
— Окей. Вие къде сте?
Девлин му каза адреса на Гейнсфорд стрийт.
— Каква екипировка ще ни трябва?
— Искам да ми осигуриш една деветка.
— Добре. Няма проблеми.