След къса, безмълвна разходка, Чоу се спря край малкото езерце до градинската пътека. В бистрата вода шаваха две четиринадесетгодишни златни риби, отрасли до най-подходящия си размер за изолирания воден басейн. Животът им тук напълно съответстваше на защитеното водно пространство, предвидено за тяхното съществуване.
Девлин слушаше ромона на миниатюрния водопад, който обливаше белите гранитни скали, преди да се спусне нежно в малкия рибарник. На Девлин му стигаше само да послуша водата.
Най-сетне Чоу проговори.
— Възстанови ли се вече?
Беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.
— До голяма степен. Някои процедури ще продължат още известно време.
— Да. Чудя се дали трябва да говорим за това.
— Ако желаеш, Уилям, разбира се.
Чоу го погледна и Девлин добави:
— Май ще трябва да поотложим обсъждането. Изглежда имам личен проблем.
Чоу само кимна и промълви:
— Да, така е.
И той подаде на Девлин телеграмата, която бе задържал до този момент.
„Джак, спешно е. Имам нужда от помощта ти. Все още съм в Лондон.
Телеграмата съдържаше също телефонен номер и адрес, но Девлин не си направи труда да прочете цифрите. Кодът „Ани“ в това съобщение му бе напълно достатъчен. Образът й проблесна в паметта му. Физическото усещане за загуба го прониза така осезаемо, че той усети как дишането му се ускори. Бяха минали толкова години. Девлин изобщо не бе очаквал, че някога ще получи вест от Ани. Нито пък бе допускал, че реакцията на собственото му тяло ще се окаже толкова силна.
Мекият, фин глас на Чоу прекъсна избликналите чувства.
— Съжалявам. Подобни съобщения рядко вещаят нещо добро.
— Знам. Така е, но се налага да замина за Лондон.
— Разбирам.
— Благодаря ти, Уилям.
Чоу направи лек поклон.
— Ние сме на твое разположение.
— Благодаря, сър.
— Но със съжаление трябва да призная, че в Лондон сигурно няма да бъдем в състояние да ти се притечем на помощ. Както знаеш, Джак, Западна Европа не е от първостепенно значение за нас. Интересите ни там са ограничени, както и сферата ни на влияние.
— Знам. Ще се обадя.
Чоу му подаде ръка. Девлин я стисна. Двамата нямаше какво повече да си кажат. Девлин задържа ръката на Чоу малко повече от обичайното и се запъти към изхода на градината. Но само след няколко стъпки чу благия глас на Чоу.
— Джак.
Девлин се извърна. Силуетът на Чоу се очертаваше на фона на залязващото слънце. Така, в контражур, човекът, който имаше толкова могъщо присъствие в живота на Девлин, сякаш се бе смалил.
— Да, сър?
— Опитай се да съхраниш перспективата, Джак. Личните неща понякога ни влияят с удивителна сила.
— Да, сър. Ще се опитам.
И Девлин си тръгна. Ала Чоу не изпита никакво облекчение от това. Нямаше да се успокои, докато не разбере какво точно се крие зад думата „спешно“ и коя е тази „Ани“.
Която и да беше, за него бе ясно, че Джак Девлин незабавно ще откликне на нейния зов за помощ.
3.
Докато реактивният самолет на Девлин преодоляваше разстоянието до Лондон, Хинтън подкара червения си сааб и излезе на пътя Колдхарбър в Брикстън. Форсира мотора, превключи плавно и здраво стисна облечения в кожа волан. Хинтън обичаше колата си. Обичаше миризмата й, размерите й, мощността й. Беше дошъл в Англия, за да получава и взима такива неща, като този червен сааб с турбодвигател.
Той продължи нагоре по Колдхарбър под надлезите на Британските железници и възви към лабиринт от улици, плътно оградени от редици триетажни жилищни постройки. Сградите се намираха в различна степен на разруха. Наемите, безработицата и дрогата бяха сложили своя отпечатък. Тази част на Лондон не носеше кой знае какъв доход и затова собствениците не ремонтираха нищо, хората искаха малко и за мнозина животът в Брикстън беше тягостен.
Но не и за Хинтън. Сега, повече от всякога, квартали като Брикстън, Хакни и Стоук Нюингтън се превръщаха в удобни свърталища за хора като Оливър, Хинтън и тяхната банда ярдита. Светът на едно ярди се въртеше около две неща: кокаин и оръжие. С праха се правеха пари. С оръжието се пазеха парите. Често с оръжие се взимаха и парите, нужни за да се купи кокаина, с които се правеха много пари.
На сцената неизбежно излизаше третият елемент: проституцията. Прахът винаги поставяше в зависимост жени, на които се налагаше да продават тялото си заради дрогата. Оливър смяташе проституцията за отпадъчен продукт, стоящ някак встрани от основния бизнес, колкото да добавя допълнителни суми пари към основните приходи. Оливър по-скоро търпеше бизнеса си с проституция, отколкото го развиваше. Но не можеше да обърне гръб на парите. Поне докато не му създаваха прекалено много проблеми.