И очевидно тази вечер щеше да запали поне няколко, защото Куин се запъти към рецепцията, изпивайки жената с поглед, като че тя бе прясно налята бира, а той бе работил в жегата с часове. Докато се запознаваха, очите му се насочиха към гърдите й, а тя му даде още по-добра видимост към деколтето си, като се опря на лактите си. Добре, че вампирите не боледуваха от рак.
Блей обърна гръб на сценката, разиграваща се до касовия апарат и отиде да седне до Джон Матю.
— Тази е много добра. — Блей посочи скица, изобразяваща кинжали.
— Някога ще си направиш ли поне една? — изписа Джон.
— Не знам.
Бог му бе свидетел, че му допадаха върху кожата на другите…
Погледът му се насочи обратно към Куин, който беше надвесил тяло над жената, а широките му рамене, стегнатите бедра и дългите мощни крака обещаваха добро изживяване. Той беше невероятен в секса.
Не че имаше как Блей да го знае от първа ръка. Но го беше виждал и чувал… И си беше представял какво би било. Но когато се беше явила възможност, той беше отпратен от Куин към малка и специална групичка. Тази на отхвърлените. Всъщност беше по-скоро категория, отколкото група… Защото той беше единственият, с когото Куин не би правил секс.
— Докога ще щипе така? — попита женски глас.
Прозвуча гърлен мъжки отговор и Блей хвърли поглед към стола, където се изработваха татуировките. Блондинката, която тъкмо се беше сдобила с една, предпазливо спусна тениската си върху целофанената предпазваща повърхност и погледна към художника на татуировки, сякаш той беше лекар, способен да й предскаже вероятността да оцелее след заразяване с бяс.
После двете момичета отидоха до рецепцията, където онази, която беше размислила, си получи парите обратно и двете огледаха Куин от глава до пети.
Винаги ставаше така, където и да отидеха, и до момента това бе карало Блей да се възхищава на най-добрия си приятел. Но сега вече тези ситуации не спираха да му напомнят за собственото му отблъскване. Всеки път, когато Куин кажеше „да“, Блей чуваше онова единствено „не“ още по-силно.
— Готов съм за вас, момчета — извика художникът на татуировки. Джон и Блей се насочиха към дъното на ателието, а Куин заряза рецепционистката, като че беше лош навик, и ги последва. Беше много добре, че приемаше с такава сериозност ролята си на аструкс нотрум на Джон. Трябваше да е до него двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата и той гледаше на тази своя отговорност като на нещо по-важно от секса.
Джон седна на тапицираното кресло в центъра на помещението, извади парче хартия и го разгъна пред художника. Мъжът се намръщи и заоглежда скицата.
— Искаш тези четири символа на раменете си?
Джон кимна и изписа:
— Можеш да ги разкрасиш както ти допада, но трябва да се четат ясно.
След като Куин преведе казаното, татуировчикът кимна.
— Чудесно. — Той взе черна химикалка и оформи красива рамка от вълнообразни елементи около семплата скица.
— Какво означават?
— Просто символи — отговори Куин.
Художникът кимна и продължи да скицира.
— Как ви се струва? — Тримата се наведоха напред.
— Човече — отговори Куин тихо. — Това е жестоко.
Наистина беше така. Скицата беше съвършена. Нещо, което Джон би носил върху кожата си с гордост. Не че някой щеше да вижда буквите на Древния език или забележителните извивки на рамката. Написаното там не беше нещо, което искаше да е известно на широката публика, но така бе с татуировките — не беше нужно да попадат пред погледа на всички, а бог беше свидетел, че имаше достатъчно тениски, с които да я прикрива.