Когато Джон кимна, татуировчикът се изправи.
— Ще взема трансферна хартия. За нула време ще копирам скицата върху кожата и започваме работа.
Джон сложи на плота прозрачно шише с мастило и съблече якето си, а Блей се настани на един висок стол и протегна ръце да го вземе. Като се имаше предвид броя на оръжията по джобовете му, не би било в услуга за никого, ако просто го окачеше на закачалката.
След като съблече и тениската си, Джон се настани върху стола за татуировки, наведе се напред и опря масивните си ръце върху един тапициран бар стол. След като татуировчикът нахвърля скицата, той приглади листа върху гърба на Джон и после го дръпна. Рисунката оформи идеална дъга върху мускулите и покри изцяло мощните му плещи.
Древният език наистина беше прекрасен, помисли си Блей. Загледан в символите, за част от секундата той си представи собственото си име върху гърба на Куин, издълбано в гладката му кожа в стила на брачния ритуал.
Никога нямаше да се случи. Тяхната съдба беше да останат най-добри приятели… Което, сравнено с непознати, беше нещо наистина страхотно. Но сравнено с любовници? Сякаш се намираха от двете страни на заключена врата.
Хвърли поглед към Куин. Той следеше с поглед ту Джон, ту рецепционистката, която беше заключила вратата и бе дошла до него.
Издутината зад ципа на кожените му панталони беше повече от очевидна. Блей погледна надолу към купчината дрехи в скута си. Внимателно сгъна една след друга първо тениската, после блузата с дълги ръкави и накрая якето. Когато отново погледна Куин, той прокарваше показалеца си по ръката на жената.
Накрая щяха да се озоват зад завесата вляво от тях. Входната врата беше заключена, а завесата беше съвсем тънка и Куин щеше да оправи жената, без да се разделя с оръжията си. Така че Джон щеше да бъде в безопасност през цялото време… А Куин щеше да си получи своето.
Което значеше, че Блей щеше да страда, но само слушайки. По-добре, отколкото пълната програма. Особено при положение че Куин беше толкова красив, когато правеше секс. Наистина… красив.
Преди време, когато Блей се беше опитвал да живее като хетеросексуален, двамата бяха правили групов секс с много човешки жени. Не че той можеше да си спомни някое лице, име или тяло. За него винаги важният беше Куин. Винаги.
Болката, предизвиквана от убожданията на иглата, носеше наслада на Джон. Той затвори очи и пое въздух дълбоко и бавно, замислен за съприкосновението между метала и кожата му, как твърдият обект прониква в меката тъкан, как бликва кръвта… Как знаеш точно къде се пробива кожата. Например в момента татуировчикът работеше върху горната част на гръбнака му.
Джон имаше значителен опит с остриета, но от тези с по-голям калибър и обикновено той нанасяше ударите, вместо да ги поема. Разбира се, беше раняван няколко пъти на бойното поле, но беше оставял много повече прободни рани след себе си, и също като татуировчика винаги носеше оборудването си. В якето му имаше всякакви видове кинжали и ножове, дори верига. А също и чифт пистолети за всеки случай… Всичко това, плюс два колана с шипове.
Не че някога ги беше използвал срещу врага.
Не, те не бяха оръжия. И макар че не се бяха впивали в ничии бедра от почти четири седмици, не бяха безполезни. В момента функционираха като защита. Без тях се чувстваше гол.
Просто тези ужасяващи колани бяха единствената му връзка с жената, която обичаше. В което, като се имаше предвид докъде бяха стигнали нещата между тях, имаше направо космическа логика.
Коланите обаче, не му бяха достатъчни. Онова, което Хекс бе носила около бедрата си, за да потиска симпатската си страна, нямаше онази дълготрайност, която търсеше той, затова беше взел решението за друг вид контакт между кожа и метал. Когато свършеше тук, тя винаги щеше да бъде с него. Върху кожата му, както и под нея. На раменете му, както и в съзнанието му.
Надяваше се човекът да се справи добре с изпълнението. Когато някой от братята се нуждаеше от татуировка, Вишъс беше онзи, който действаше с иглата и наистина го биваше в тази работа. Червената сълза на лицето на Куин и изписаната с черно дата на врата му бяха фантастични. Но проблемът се състоеше в това, че ако възложеше на Вишъс подобна задача, мигом щяха да възникнат въпроси. Не само от него, но и от всички останали. В Братството нямаше много тайни, а Джон искаше да запази чувствата си към Хекс за себе си.
Истината беше… че той беше влюбен в нея. Отвъд всякакви граници, без шанс за връщане назад, до степен, при каквато и смъртта не би могла да го спре. И макар чувствата му да бяха несподелени, това нямаше значение. Той се беше примирил с факта, че жената, която желаеше, не го иска. Онова, с което не можеше да живее, беше мисълта, че тя е измъчвана или че гасне от бавна и мъчителна смърт.