Който беше скочил от леглото и беше насочил оръжието си към вратата, водеща към коридора, сякаш готов да пробие дупка в средата й. Тя запуши уста с длан и се помоли да е замълчала навреме, преди да е успяла да събуди цялата къща. Последното, от което имаше нужда, беше неколцина от братята да се появят на вратата с въпроси какво се е случило. Джон насочи дулото към покритите с капаци прозорци и после се втурна към дрешника. Когато най-накрая свали оръжието си, подсвирна въпросително.
— Аз… Добре съм — отвърна тя, най-накрая способна да проговори. — Просто лош… — Потропването, което я прекъсна, беше горе-долу толкова дискретно, колкото ругатня в притихнала стая. Или колкото писъка, който бе надала току-що.
Тя придърпа чаршафа над гърдите си, а Джон открехна вратата и до ушите й долетя гласът на Зи.
— Всичко наред ли е?
Не. Ни най-малко.
Хекс разтри лицето си и се опита да се върне към действителността. Трудна задача. Чувстваше тялото си безтегловно, сякаш се беше разпаднала на съставните си части. И усещането, че се рее, никак не й помагаше да дойде на себе си. Не беше нужен гений, за да й разтълкува защо подсъзнанието й си беше припомнило всички подробности от първото й отвличане. Оставането й в клиниката по време на операцията на Джон очевидно беше подействало като гореща пикантна храна за ума й и кошмарът беше нещо като мозъчна версия на стомашните киселини.
Над горната й устна избиха капчици пот и дланите й също се навлажниха. В отчаянието си тя се съсредоточи върху онова, което успяваше да зърне през открехнатата врата на банята.
Гледката на четките за зъби върху мраморния плот помогна. Поставени в сребристата чаша между двете мивки, те изглеждаха като двойка безделници, приближили глави един към друг, за да споделят някоя клюка. Сигурно и двете бяха на Джон, предположи тя, защото гостите не бяха добре дошли в този дом.
Едната беше синя, а другата червена. В центъра имаха зелени косъмчета, които с течението на времето ставаха бели, за да напомнят, че е време за нова четка. Нещо нормално, просто и банално. Може би ако срещаше по-често подобни неща, нямаше непрестанно да се чуди как да напусне живота си. Нито пък щяха да й се присънват кошмари, които да превръщат гласовия й апарат в мегафон.
Джон отпрати Зи и се върна при нея, остави оръжието си на нощното шкафче и се пъхна под завивките. Топлото му тяло беше масивно и гладко, когато се опря в нейното и тя се притисна към него с лекота, която вероятно беше нормална между любовници. Но тя никога не беше имал подобна близост с друг.
Той обърна лице към нея и произнесе беззвучно:
— Какво беше?
— Сън. Много лош сън. От времето, когато… — Тя пое дълбоко въздух. — … бях в клиниката.
Той не я попита за подробности. Вместо това тя почувства как гали косата й.
В последвалата тишина Хекс не искаше да говори за миналото… Последното, от което имаше нужда, беше да преживява кошмара отново. Но думите някак сами излязоха от устата й и тя не можа да ги спре.
— Опожарих я. — Сърцето й затуптя като лудо, когато в главата й изникна споменът за случилото се, но това беше по-поносимо от съня. — Странно е… Не съм убедена дали хората осъзнаваха, че вършат нещо нередно. Отнасяха се към мен като към рядко животно в зоологическата градина. Даваха ми всичко нужно, за да оцелявам, докато в същото време не спираха да ме бодат и ръчкат и ми правеха изследване след изследване… Повечето от хората бяха добри към мен. Но в групата имаше един садист. — Тя поклати глава. — Държаха ме около месец или два и се опитваха да ми дават човешка кръв, за да ме поддържат, но виждаха, че ставам все по-слаба и по-слаба. Спасих се, защото един от тях ме пусна.
Джон легна по гръб и вдигна ръце на светлината, идваща от банята.
— По дяволите. Съжалявам. Но се радвам, че си изпепелила мястото.
В главата й изникна спомен от пътуването й обратно до сградата, в която я бяха държали… и от покритите със сажди руини.
— Да, налагаше се да изгоря клиниката. Бях на свобода от известно време, когато реших да се върна и да го сторя… Не можех да спя заради кошмарите. Запалих сградата, когато всички си тръгнаха. Макар че… — Тя вдигна показалеца си. — Може и да има един загинал. Но проклетият кучи син си го заслужаваше. А аз съм от момичетата, които спазват принципа око за око.
Джон отново започна да пише с пръсти.
— Това е повече от очевидно… и в никакъв случай не е нещо лошо.