Той стисна здраво очи, като че си спомняше нещо, което караше стомаха му да се свие на топка. И после, без да вдига клепачи, изписа бавно нещо… която сякаш я пречупи на две.
— Когато мислех, че няма да се върнеш у дома.
Джон се справи бързо с шампоана и сапуна, знаейки, че Хекс стои от студената страна на стъклото и се взира в него. Искаше да я успокои заради изживяния шок, но като се имаше предвид как стояха нещата между тях, нямаше намерение да разкрива чувствата си.
Когато я беше попитал за обръчите, тя го бе отрязала доста рязко… А това беше прояснило съзнанието му. След нараняването му от предишната нощ те се бяха отдали с пълна сила на сексуалната си връзка, а това донякъде беше замъглило реалността. Но той нямаше да допуска това да се повтори.
След като приключи, излезе от кабината, отмина я, взе една кърпа от месинговата стойка и я уви около кръста си. Очите им се срещнаха в огледалото.
— Ще отида да ти донеса обръчите — изписа той.
— Джон…
Когато Хекс не каза нищо повече, той се намръщи и си помисли, че в общи линии това илюстрираше отношенията им — стояха на метър един от друг, а сякаш бяха на километри разстояние.
Той влезе в спалнята, взе едни джинси и ги нахлузи. Беше забравил коженото си яке в клиниката. Тръгна бос по коридора, минавайки покрай мраморните статуи на път към главното стълбище, а после се насочи към тайната врата под него. Връщането му в тунела беше наистина съсипващо. Всичко, за което можеше да мисли, беше случилото се между него и Хекс в мрака. Искаше му се да можеха да върнат назад тези скъпоценни моменти, когато не бе съществувало нищо друго, освен пулсиращите им тела. Тук долу сърцата им бяха туптели на воля.
Реалният живот беше адски скапан.
Вървеше с големи крачки към входа на тренировъчния център, когато го спря гласът на Зи.
— Хей, Джон!
Джон се обърна и вдигна ръка за поздрав. Зи се приближи, облечен за битка. Скоро всички щяха да облекат черните кожени панталони и тениски, преди да се запътят отново навън, за да издирват Леш. С обръснатата си почти до голо глава и осветения от лампата белег на лицето си, той изглеждаше наистина страшен.
Особено когато очите му бяха така присвити, а челюстта му беше здраво стисната.
— Какво има? — изписа Джон, а братът спря пред него. Не побърза да му отговори и Джон се напрегна и се зачуди: „По дяволите! Сега пък какво?“. — Какво? — попита отново с жестове.
Зейдист изруга и започна да крачи наоколо с ръце на кръста.
— Дори не знам откъде да започна.
Джон се намръщи и се облегна на стената, готов за още лоши новини. Макар че изобщо не можеше да предположи какво се е случило, но пък животът беше достатъчно изобретателен.
Най-накрая Зи спря и когато погледна през рамо, очите му нямаха обичайния си златистожълт цвят. Бяха абсолютно черни. А лицето му беше бяло като сняг. Джон се изправи.
— Боже… Какво има?
— Нали си спомняш онези разходки, които правехме сред дърветата? Точно преди преобразяването ти… След като си беше изпуснал нервите с Леш първия път. — Когато Джон кимна, братът продължи: — Някога питал ли си се защо Рот възложи на мен да се занимавам с теб?
Джон кимна бавно.
— Да…
— Това не беше случайност или грешка. — Очите на брата бяха студени и тъмни като подземието на обитавана от духове къща и то не само заради черните му ириси. От тях направо струеше мрак. — Двамата с теб имаме нещо общо. Разбираш ли за какво ти говоря? Ти и аз… Двамата имаме нещо общо.
Джон отново сви вежди неразбиращо… Сетне изведнъж го пронизаха ледени тръпки, достигащи чак до мозъка на костите му. Зи? Дали не беше чул както трябва? Или може би приемаше думите му погрешно? Но после си спомни ясно как двамата бяха стояли един срещу друг, точно когато братът му беше казал, че е прочел какво е написал психологът в картона му.
— Имаш право сам да решиш как ще се справиш със ситуацията, защото това не влиза в работата на никого — му беше казал Зи. — Ако не желаеш да обелиш и дума повече по въпроса, аз също няма да си отворя устата.
В онзи момент Джон се беше изненадал от неочакваната проява на разбиране от страна на Зейдист. А също и от това, че очевидно не го съдеше и не го смяташе за слабак.
— Боже… Зи?
Братът вдигна дланта си.
— Не ти го казвам, за да те шокирам и със сигурност бих предпочел никога да не го беше научавал… по причини, за които съм убеден, че си наясно. Но повдигам въпроса заради виковете на жена ти от тази сутрин.