Джон се навъси, а братът отново започна да крачи.
— Виж, Джон, не обичам другите да се месят в делата ми и никак не си падам по празните приказки. Но този писък… — Зи се обърна към Джон. — Надавал съм прекалено много подобни викове и знам в какъв ад трябва да се печеш, за да крещиш така. Твоето момиче… У нея и бездруго има нещо мрачно, но след Леш… Дори не е нужно да знам подробностите. Понякога като се озовеш отново в безопасност, става дори по-лошо.
Джон потърка лице, защото слепоочията му бяха започнали да пулсират, и после вдигна ръце… За да установи, че няма какво да изпише. Тъгата му беше отнела думите и го беше оставила странно празен и вцепенен.
Всичко, което успя да стори, беше да кимне.
Зейдист го потупа по рамото и започна отново да крачи напред-назад.
— Запознанството ми и обвързването ми с Бела бяха моята спасителна лодка. Но само това не беше достатъчно. Преди да се свържем, както беше редно, Бела ме напусна… Тръгна си и ме остави. И аз разбрах, че трябва да се взема в ръце, ако искам между нас някога да се получи нещо. Така че седнах и поговорих с някого… За всичко. — Зи изруга и замахна с ръка във въздуха. — Не с някой в престилка от клиниката на Хавърс. А някой, на когото се доверявах. Някой, който беше част от семейството… Такъв, който не би погледнал на мен като на омърсен или слабак.
— Кой? — произнесе Джон с устни.
— Мери — каза Зи с въздишка. — Мери на Рейдж. Провеждахме разговорите си в котелното помещение под кухнята. На два стола. До самата пещ. Тогава това ми помогна и още се срещаме там от време на време.
Джон не беше изненадан. Мери винаги беше излъчвала спокойствие… Което обясняваше как беше успяла да укроти не само най-необуздания от братята, но и звяра в него.
— Този писък… Джон, ако искаш да се обвържеш с тази жена, трябва да й помогнеш. Тя има нужда да поговори за бремето си, защото ако не го направи, то ще я изяде жива отвътре. Обсъдих положението с Мери… Без да споменавам имена. Тя тъкмо е получила дипломата си като терапевт и каза, че е готова да работи с някого. Ако издебнеш подходящия момент и мислиш, че Хекс би приела… кажи й за това. Кажи й да поговори с Мери. — Зи потърка голата си глава, а халките, които носеше на зърната си, изпъкнаха под черната му тениска. — И ако ти е нужна препоръка, мога да се закълна в живота на дъщеря си, че жена ти ще бъде в добри ръце.
— Благодаря — изписа Джон. — Да, определено ще поговоря с нея по въпроса. Боже… Благодаря ти.
— Няма проблем.
Изведнъж Джон закова поглед в очите на Зи.
Докато се взираха един в друг, нямаше как да не се почувстват част от клуб, в който никой не би искал да се включи доброволно. Членството в него не беше по желание… Но беше нещо реално и могъщо… Оцелелите след подобен крах можеха да видят ужаса в очите си. Това беше нещо, по което се разпознаваха един друг. Две личности с еднакви татуировки в сърцата си. Преживяната травма създаваше граница, която ги отделяше от останалата част от света, но неочаквано събираше заедно две измъчени души.
Или три в техния случай.
Гласът на Зейдист беше дрезгав.
— Убих кучката, която ми причини това. Взех главата й със себе си, когато си тръгнах. Ти постигна ли подобно удовлетворение?
Джон поклати бавно глава.
— Ще ми се да бях.
— Няма да те лъжа. Това също ми помогна.
Настъпи напрегнато и неловко мълчание, сякаш никой от тях не знаеше как да натисне бутона за рестартиране и да се върне към нормалното си ежедневие. После Зи кимна веднъж и вдигна юмрук. Джон го удари със своя и си помисли как никога не се знае какви тайни крият другите.
Очите на Зи проблеснаха в жълто и той се обърна и тръгна към вратата, която щеше да го отведе обратно в къщата при семейството му и братята. От задния му джоб, като че го беше тикнал там и беше забравил за него, висеше розово бебешко лигавниче с череп и кръстосани кости.
Животът продължава, помисли си Джон. Без значение какво ти е било причинено, можеш да оцелееш. И може би, ако Хекс разговаряше с Мери, тя нямаше…
Боже, дори не можеше да завърши тази мисъл, защото се боеше да формулира в съзнанието си нейния край.
Влезе забързано в тренировъчния център и се запъти към клиниката, където откри якето, оръжията си и онова, от което се нуждаеше Хекс. Взе си нещата, а съзнанието му не спираше да блуждае… Мислеше за неща от миналото и неща от настоящето. Луташе се безспирно… Когато се върна обратно в къщата, изтича нагоре по главното стълбище и после по коридора със статуите. В мига, когато влезе в спалнята си и чу шума от душа, ясно си представи образа на Хекс, гола, лъщяща от водата и покрита с пяна… Но не се присъедини към нея. Оправи леглото и остави обръчите й в долния му край, а после се облече в бойните си дрехи и напусна стаята.