Джон започваше да осъзнава, че в същността си животът не е романтичен и е достатъчна една дума, за да го обрисуваш: гадост.
Но все пак продължаваш напред. Браниш приятелите, семейството и любимата си, доколкото си способен. Продължаваш да се бориш, дори когато си повален. Надигаш задника си от земята и продължаваш да воюваш.
— Държах се ужасно с теб — изписа Джон. — Съжалявам.
Тор поклати глава.
— Нима аз постъпих по-добре? Не се извинявай. Като мой най-добър приятел баща ти все ми повтаряше да не се обръщам назад, а винаги да гледам напред.
Значи оттам идваше всичко, помисли си Джон. Вярата беше в кръвта му.
— Искам те до мен — изписа той. — Тази вечер. Утре вечер. Или колкото е нужно, докато убием Леш. Направи го с мен. Открий копелето заедно с мен. С нас.
Да работят заедно изглеждаше толкова логично. По различни причини те бяха събрани в една смъртоносна игра на шах. Джон безспорно трябваше да отмъсти за Хекс. А колкото до Тор… Омега беше отнел сина му, когато онзи лесър беше убил Уелси. Сега той имаше възможността да му го върне.
— Ела с мен. Направи го заедно… с мен.
На Тор му се наложи да прочисти гърлото си.
— Мислех, че никога няма да ме помолиш.
Този път не срещнаха юмруците си. Двамата се прегърнаха, опряха гърди в гърди. И когато се отделиха един от друг, Джон изчака Тор да облече тениската си, да вземе коженото си яке и оръжията си.
После тръгнаха към долния етаж един до друг. Като че никога не се бяха разделяли. Като че винаги е било така.
64.
Освен прекрасна гледка към градината, спалните в задната част на къщата на Братството имаха и друго предимство — извеждаха на тераса. Което означаваше, че ако се чувстваш нервен, можеш да излезеш да подишаш малко свеж въздух, преди да се сблъскаш с останалите членове на домакинството. В мига, когато капаците се вдигнаха за през нощта, Куин отвори френския прозорец до бюрото и пристъпи навън в хладната нощ. Опря ръце в парапета и се наведе напред, като отпусна тежестта си върху раменете. Беше облечен за битка, с кожените си дрехи и ботуши, но оръжията си бе оставил вътре.
Загледан към празните цветни лехи и към напъпилите плодни дръвчета, той почувства хладния гладък камък под дланите си и вятъра във влажната си коса. От отдушника над кухнята се носеше миризмата на прясно изпечено агнешко месо, а лампите в различните помещения на къщата осветяваха моравата и вътрешния двор долу с меката си златиста светлина.
Каква ирония… Чувстваше се така празен, защото Блей най-накрая беше удовлетворен.
Върху носа му се настаниха очилата на носталгията и през тях той се взря назад във времето към всички онези нощи, прекарвани в дома на приятеля му — двамата седяха на пода или на ръба на леглото, играеха на плейстейшъна му, пиеха бира и гледаха филми. По онова време имаха толкова сериозни въпроси за обсъждане, като например какво се случва в тренировъчния курс, каква нова игра ще пуснат хората за Коледа, а също и коя актриса е по-секси в пола — Анджелина Джоли или някоя друга. Анджелина винаги печелеше. А Леш винаги си оставаше гадняр. И по онова време „Мортал комбат“ все още владееше пазара. Боже, тогава още дори не беше излязла „Гитар хироу уърлд тур“.
Работата беше там, че двамата с Блей винаги се бяха разбирали и в света на Куин, където всички го мразеха, да имаш някой, който те разбира и те приема такъв, какъвто си, беше като тропическо слънце, греещо на Северния полюс.
Сега обаче… Беше му трудно да проумее как след като бяха толкова близки, сега двамата с Блей бяха поели по две коренно различни пътеки… Някога бяха имали толкова много общо помежду си, а сега не споделяха нищо друго, освен врага… И дори по време на битка Куин трябваше да се движи плътно до Джон, така че не можеше да се каже, че с Блей бяха партньори по оръжие.
Възрастният у него осъзнаваше, че нещата понякога се получават именно така. Но детето скърбеше за загубата повече от… Чу се изщракване от отваряне на врата. От една тъмна стая на терасата се появи Блей. Носеше черен копринен халат, краката му бяха боси, а косата му беше влажна от душа.
На врата му имаше следи от ухапване.