Хекс прие отново форма пред жилищна сграда в някогашния месарски район… макар че „сграда“ беше прекалено ласкаво название за това място. Прозорците на шестетажната тухлена постройка бяха мътни, а провисналият й покрив се нуждаеше от сериозно наместване на костите или направо от гипсово корито. И беше повече от сигурна, че линията от дупки по фасадата беше оставена там от картечница или автомат, чийто собственик е страдал от тремор. Започваше да се чуди как хората от автомобилната инспекция бяха приели такъв адрес, когато са издавали номера на колата. Но може би никой не беше проверил дали мястото е обявено за необитаемо.
— Възхитително — обяви Куин. — Особено ако възнамеряваш да отглеждаш плъхове и хлебарки.
— Хайде да обиколим отзад — жестикулирайки каза Джон.
От двете страни на съборетината минаваше по една тясна улица и без конкретна причина те избраха да тръгнат по лявата. Тичайки, подминаха стандартните градски боклуци — нищо ново под слънцето, нищо впечатляващо, само кутии от бира, опаковки от дъвки и страници от вестници. Добрата новина беше, че отстрани на съборетината нямаше прозорци, но пък и през тях нямаше какво толкова да се види, освен типичното за една кланица или пакетажен цех оборудване… И може би именно здравината на двете носещи стени беше попречила на покрива да се срути.
Стъпалата на Хекс пружинираха, докато тичаше редом с мъжете и всички бързо напаснаха ритъма си, като заобиколиха сравнително безшумно сградата. Отзад нямаше нищо повече от мърлява тухлена стена. Единствената разлика с фасадата беше подсилената стоманена врата, водеща към малък паркинг, вместо към улица.
Нямаше лесъри. Нито хора. Нищо, освен бездомни котки, напукан асфалт и далечен вой на сирени.
Обзе я чувство на безсилие. Дявол да го вземе, където и да отидеше — все едно дали тук, в онзи абсурден парк или пък в къщата насред полето, не можеше да накара врага си да дойде при нея. А им оставаше толкова малко.
— За бога — промърмори Куин. — Къде тече този проклет купон?
Да, тя не беше единствената, която нямаше търпение да влезе в битка…
Най-неочаквано Хекс почувства някакво изтръпване, което обхвана цялото й тяло, някакво резониране, което в началото не разпозна. Хвърли поглед към останалите. Блей и Куин старателно избягваха да се гледат един друг. Тор и Джон крачеха наоколо. Зейдист беше извадил телефона си, за да докладва, че са на мястото.
Това усещане…
И в този миг тя осъзна, че чувства собствената си кръв в друг. В Леш. Леш не беше далече.
Завъртя се на токовете си и тръгна на сляпо… Отначало вървеше, а после се затича. Чу, че някой извика името й, но нямаше време да спре, за да обяснява.
Сега никой не можеше да я спре.
65.
От Другата страна Пейн лежеше в неестествена поза върху твърдия мрамор, а болката я изпълваше… но само над кръста. В краката си не чувстваше нищо, само слабо изтръпване, което я накара да си помисли за огнените искри от горящо влажно дърво. Слепия крал се беше навел над потрошеното й тяло със сериозно лице… Скрайб Върджин също се бе появила в своята черна роба и приглушената си светлина.
Не беше изненадващо, че майка й беше дошла да я оправи чрез магия. Също като при повредената врата, която по чудо се беше ремонтирала, скъпата й майка искаше да отстрани всяка нередност, да сложи всичко в ред, да направи всичко перфектно.
— Аз… отказвам — повтори Пейн през стиснатите си зъби. — Няма да дам съгласието си.
Рот хвърли поглед през рамо към Скрайб Върджин и после отново обърна глава надолу към нея.
— Чуй ме, Пейн, в това няма никаква логика. Не чувстваш краката си… Вероятно гръбнакът ти е счупен. Защо не й позволиш да ти помогне?
— Не съм някакъв неодушевен… предмет, който тя може да манипулира, както си иска… за да задоволи прищевките си и…
— Пейн, бъди разумна…
— Разумна съм…
— Ще умреш.
— Тогава майка ми ще може да ме наблюдава как издъхвам — просъска тя… и после изведнъж изстена. Съзнанието я напусна за миг, всичко пред погледа й се размаза, но после успя да се фокусира отново. По шокираното изражение на Рот разбра, че е била припаднала.