— Я почакай, тя е… — Приклекнал, кралят се подпря с длан на мраморния под. — Твоята… майка!
Пейн не я беше грижа, че е разбрал. Никога не се беше чувствала горда, че е родна дъщеря на създателката на расата… Дори се беше старала да се дистанцира… но какво ли значение имаше сега? Ако откажеше „божествената“ й намеса, щеше да поеме оттук направо към Небитието. Болката, която изпитваше, не оставяше съмнение за това.
Рот се извърна към Скрайб Върджин.
— Това истина ли е?
Не последва нито утвърдителен, нито отрицателен отговор. Нито пък наказание, задето се е осмелил да я обиди с въпрос. Кралят погледна обратно към Пейн.
— Мили… боже.
Пейн си пое въздух с мъка.
— Остави ни, скъпи кралю. Върни се в твоя свят и ръководи поданиците си. Не ти е нужна нейната помощ. Ти си прекрасен мъж и отличен воин…
— Няма да те оставя да умреш — отсече той.
— Нямаш друг избор.
— Така си мислиш. — Рот скочи на крака и сведе глава надолу към нея. — Остави я да те излекува! Изгубила си ума си! Не можеш да умреш така…
— Със сигурност… мога. — Пейн затвори очи и почувства как я залива вълна на изтощение.
— Направи нещо! — Сега кралят очевидно крещеше на Скрайб Върджин.
Жалко, че се чувствам така ужасно, помисли си Пейн. Иначе със сигурност щеше да се наслаждава на тази последна проява на независимост. Вярно, че беше дошла на крилете на смъртта, но поне я беше постигнала. Беше се опълчила на майка си. Беше получила свободата си, благодарение на своя отказ да бъде излекувана. Гласът на Скрайб Върджин беше малко по-силен от издихание.
— Отказва помощта ми. Блокирала ме е.
Разбира се, че го беше сторила. Гневът й беше насочен към майка й с такава настойчивост, че нищо чудно да действаше като бариера за магията, с която Скрайб Върджин се опитваше да поправи случилата се „трагедия“.
Която в действителност й се струваше като благословия.
— Ти си всемогъща! — рече кралят настоятелно, а нотката на безумие в гласа му беше доста смущаваща. Но пък той беше мъж на честта и без съмнение винеше себе си. — Просто я оправи!
Последва тишина и после тих отговор:
— Не мога да достигна тялото й, както не достигам и до сърцето й.
Ако най-накрая Скрайб Върджин беше разбрала какво е да се чувстваш безсилен… Пейн можеше да умре в мир.
— Пейн! Пейн, събуди се!
Клепачите й се повдигнаха. Рот се намираше на сантиметри от лицето й.
— Ако аз мога да те спася, ще ми позволиш ли да го направя?
Тя не можеше да разбере защо за него това имаше толкова голямо значение.
— Остави ме…
— Ако мога да го направя, ще ми разрешиш ли?
— Не можеш.
— Отговори на проклетия ми въпрос.
Той беше толкова добър мъж и мисълта, че смъртта й щеше да тежи на съвестта му завинаги, я натъжи.
— Съжалявам… за това. Рот. Съжалявам. Вината не е твоя.
Рот се обърна към Скрайб Върджин.
— Нека я спася. Остави ме да я спася!
При тези думи качулката на Скрайб Върджин се смъкна, без да бъде докосвана, и разкри мрачна сянка на мястото на някога искрящото й лице. Образът и гласът принадлежаха на красива жена, преживяваща нетърпима агония.
— Не исках такава съдба за нея.
— Добре. Но това няма да ни отведе доникъде. Ще ми позволиш ли да я спася?
Скрайб Върджин насочи поглед към небето, а от очите й се откъсна сълза, която падна на мраморния под и се разпръсна подобно на блестящ диамант.
Тази красива гледка ще е последното, което ще видя, помисли си Пейн, а клепачите й натежаха и вече не можеше да държи очите си отворени.
— За бога — изрева Рот. — Позволи ми да…
Отговорът на Скрайб Върджин дойде от огромно разстояние.
— Вече не мога да се боря с това. Прави, каквото сметнеш за редно, Рот, син на Рот. По-добре да е далече от мен, но жива, отколкото мъртва на пода ми.
Настъпи тишина.
Хлопна се врата.
После прозвуча гласът на Рот.
— Искам те в Далечната страна. Пейн, събуди се, искам те в Далечната страна…
Странно. Като че думите кънтяха директно в черепа й… Но беше по-вероятно да се е навел към нея и да говори силно.