Първият изстрел се чу някъде зад гърба му и го уцели в рамото… Или по-точно не го направи… Дъждобранът беше разкъсан и висеше като парцал на мястото, но липсващата плът под него нямаше как да пострада… И всичко, което почувства, беше само някакво странно смъдене.
Прекрасно. Иначе можеше да боли.
Той обърна глава, без да се впечатлява ни най-малко от това, колко предвидима беше тя и колко зле се беше прицелила. Но се оказа, че не Хекс беше стреляла. Момчетата на Бенлоиз се бяха върнали с подкрепление и добре, че не умееха да стрелят точно. Последния път, когато беше проверил, гръдният му кош все още беше от плът и кръв, така че няколко сантиметра по-надолу и към центъра и можеше да се сдобие с решето вместо сърце. Вбесен, заради проклетия кураж на наркодилърите, Леш призова огнено кълбо върху дланта си. Засили се и запрати енергийната топка към копелетата и тя избухна в грандиозен фойерверк, като освети телата им, отхвърлени настрани от ударната вълна, в типичен манга стил.
През това време вече бяха пристигнали още братя и всички започнаха да стрелят с всевъзможни оръжия… което не беше кой знае какво, докато Леш не беше уцелен в бедрото, а болката прониза цялото му тяло и накара сърцето му да подскочи. Изруга и падна на една страна, а очите му заоглеждаха уличката.
Джон Матю беше единственият, който не се прикриваше. Братята бяха приклекнали зад мерцедеса, а момчетата на Бенлоиз се бяха затътрили зад ръждясалото купе на някакъв джип.
Но Джон Матю беше заковал крака в земята, а ръцете му бяха спуснати от двете страни на тялото. Нещастникът се беше изложил на показ като отлична мишена. Чак да ти стане скучно. Леш призова ново кълбо енергия в дланта си и изкрещя:
— По този начин се убиваш сам, все едно си опрял дуло в главата си, смотаняко.
Джон тръгна към него, обгърнат от студена вълна, и оголи кучешките си зъби.
За миг Леш почувства как целият настръхва заради напрежението. Нещо не беше наред. Никой с мозък в главата си не би предприел подобно действие.
Това беше истинско самоубийство.
67.
Планове, планове, планове…
Или с други думи глупости, глупости. ГЛУПОСТИ.
Хекс беше съставила идеален план, когато се беше прикрила по маниера на симпатите и беше изчезнала от погледа на всички. Като професионален убиец тя се гордееше не само с успешните си акции, но и с отличния усет, който проявяваше, опреше ли до работата й, така че реваншът в този случай щеше да си го бива. Планът й беше следния: незабелязано да се промъкне до Леш и да пререже гърлото му, а после да се захване с него… докато го гледа в очите и се усмихва като откачена кучка, каквато си беше. И тогава се беше появило първото несъвършенство в плана й. Какво се беше случило с него, откакто го беше видяла за последно? Онова, което се разкри, когато той свали превръзките, я смрази. По лицето му не беше останала никаква плът, само черни лъскави мускулни влакна и плашещи на вид кости. За контраст зъбите му бяха ослепително бели. Ръцете му също не бяха в ред. Имаха форма, но не и материя. В тъмната нощ… те не представляваха нищо повече от един по-наситен нюанс на мрака.
Слава богу, че успя да се измъкне от него навреме… Но може би именно заради това разпадане беше успяла да се спаси от затвора си. Струваше й се съвсем логично силите му също да са намалели. Но както и да е… Съществуваше и втори проблем. Джон. Който в този момент стърчеше по средата на уличката и върху гърдите му липсваше единствено табелка с надпис „Простреляй ме тук“.
И беше ужасяващо ясно, че няма смисъл да се спори с него… Дори да приемеше форма до самото му ухо и да изкрещеше с пълно гърло, знаеше, че няма да го разубеди. Той се беше превърнал в звяр, застанал срещу лицето на врага, бе оголил зъби, подобно на лъв, а тялото му беше устремено напред, като че се канеше да прегази другия, подобно на булдозер.
Можеше да се обзаложи със значителна вероятност да спечели, че той щеше да умре, ако не се прикриеше, но него очевидно не го интересуваше и причината беше ясна. Ароматът на обвързването беше по-натрапчив от всякакъв звук, който би издало гърлото му. Наситеното ухание на силни подправки поглъщаше всички други миризми, от изпаренията на града до зловонието на реката и смрадта на лесър, която се носеше от гниещото тяло на Леш.
Застанал насред прашната улица, Джон се беше превърнал в първобитен вампир, защитаващ своята шелан… Случваше се всичко онова, което тя не искаше да се случи. Беше повече от ясно, че личната му безопасност не означаваше нищо за него. Инстинктът му беше по-мощен от здравия разум и обучението му. И в резултат на всичко това той нямаше да оцелее след поредното енергийно кълбо от дланта на Леш… Тази перспектива пренареди приоритетите в нейния свят.