— Вземи ме.
— О, ще го направя. Не се тревожи за това. — Нещо влажно докосна раната на лицето й… Езикът му облизваше бликнала кръв. — Вкусът ти е точно толкова хубав, колкото го помня… Не мърдайте! Ако някой направи още една крачка напред, ще я порежа на по-лошо място. — Острието се спусна към гърлото й и Леш заотстъпва назад, като я влачеше със себе си. Хекс инстинктивно се опита да проникне в главата му, за да го манипулира, но той я блокира и тя сякаш се озова пред каменна стена. Не беше изненадващо.
Изведнъж Хекс се запита защо не беше прикрил и двама им с енергийното си поле… Той куцаше. Сигурно е бил прострелян някъде… И сега, когато се съсредоточи, успя да подуши кръвта и видя проблясването на капките по земята.
Докато Леш се движеше, погледът й отново попадна на онези нещастни човешки същества. Приличаха на трупове, бледи и вцепенени до такава степен, че тя се зачуди как изобщо успяваха да издават някакви звуци. Колата им, помисли си тя. Леш щеше да се опита да замъкне и двама им до автомобила на тези момчета. И макар да не беше в идеална форма, хватката му беше ужасно силна, а и този нож… беше напълно готов за действие. Хекс се загледа към Джон и знаеше, че завинаги ще запомни великолепния образ на готовия за мъст воин… Намръщи се, когато долови чувствата му. Странно. Онази паралелна сянка, която винаги беше усещала встрани от емоционалната му решетка, вече бе осезаема и жива като основната структура на съзнанието му.
Всъщност, докато се взираше към другия край на улицата, двете съставящи го части… се превърнаха в едно цяло.
След атаката с онази енергийна бомба Джон се чувстваше замаян и дезориентиран, но си наложи да се върне обратно в играта и някак успя да се вдигне от земята. Не можеше да чувства някои части от тялото си, а онези, които не бяха изтръпнали, крещяха от болка, но нищо от това нямаше значение. Смъртоносният му порив му вдъхваше живот и заемаше мястото на биещото му сърце, управлявайки тялото му.
Приковал поглед в случващото се на улицата, той разкърши ръце и изпъна раменете си. Вървейки назад, Леш използваше Хекс като жив щит и прикриваше с тялото й всички уязвими места по себе си. Ножът, опрян до гърлото й, беше до самата вена. Притиснат здраво… В следващия миг реалността се изопачи и деформира, зрението му се замъгли, а после отново се проясни, но той вече не виждаше улицата, на която се намираха. Замига учестено, като ругаеше наум триковете на Леш… Само че проблемът не беше в оръжието, с което беше поразен. Беше нещо, случващо се вътре в него… Видение. Дълбоко в съзнанието му изникна видение, което измести действителността…
Поле в близост до конюшня. Тъмна нощ.
Той разтърси глава и почувства облекчение, когато улицата в Колдуел се върна пред погледа му…
Поле в близост до конюшня. Тъмна нощ… Жена, важна за него, беше държана в зловеща хватка с нож, опрян в гърлото й.
И после внезапно се върна в настоящето сред изоставените складове… Където жена, важна за него, беше държана в зловеща хватка с нож, опрян в гърлото й.
О, боже… Имаше чувството, че е преживявал това и преди.
По дяволите! Беше го преживявал!
Епилептичният припадък настъпи и както се случваше винаги, разбърка невроните му и го накара да се чувства, сякаш лети вътре в тялото си.
Обикновено падаше по гръб, но обвързаният вампир в него го накара да остане на крака и му даде сили, идващи от душата, не от тялото. Любимата му се намираше в ръцете на убиец и всяка негова клетка щеше да участва в поправянето на тази нередност по най-жестокия и бърз начин. По възможно най-кървавия и светкавичен начин. Посегна към якето си за оръжието… Но къде можеше да се прицели? Леш предвидливо беше прикрил с тялото й всички жизненоважни органи, а нелепото му подобие на глава беше прекалено близо до нейната. Нямаше място за грешка. Яростта на Джон беше безгранична…
С периферното си зрение забеляза дулото на оръжие. Примигна.
Поле в близост до конюшня. Тъмна нощ… Жена, важна за него, беше държана в зловеща хватка с нож, опрян в гърлото й. Една ръка изважда пистолет…
Примигна.
Обратно в Колдуел. Любовта на живота му е в ръцете на врага.
Примигна.
Изстрел.
Гърмежът до самото ухо на Джон го върна стремително обратно в действителността, той нададе беззвучен вик и се втурна напред, като че да спре куршума.
— Не! — изкрещя без глас. — Неееее…