— Поеми ръката ми — продума Пейн. — Нека ти помогна да се успокоиш.
Ноуан поклати глава под качулката си.
— Дойдох, за да помогна на вас. — Пейн се намръщи, а Избраницата хвърли поглед назад към Рот. — Кралят ми позволи да остана в неговото домакинство, за да бъда ваша прислужница.
Пейн преглътна, но пресъхналата й уста не предложи облекчение на сухото й гърло.
— Недей да служиш на мен. Бъди тук… Служи на себе си.
— Наистина… Ще правя и това. — Мекият глас на Ноуан изведнъж стана напрегнат. — След заминаването ви отидох при Скрайб Върджин… И молбата ми беше уважена. Вие ме вдъхновихте да предприема дълго отлагано действие. Държах се като страхливка… Но вече няма да го правя благодарение на вас.
— Аз… се… радвам… — Макар че определено не й беше ясно какво беше сторила, че да я мотивира по този начин. — Благодарна съм ти, че си тук…
Вратата в далечния ъгъл се отвори със замах и в стаята влетя облечен в черно мъж, от когото се носеше миризмата на смърт. По петите му вървеше личната лекарка на Братството, а когато той спря рязко, призрачната жена постави длани върху раменете му, като че да го успокои. Подобните на диаманти очи на мъжа се приковаха в Пейн и въпреки че тя не го беше виждала никога, знаеше кой е той. Сякаш се взираше в собственото си отражение.
От очите й най-неочаквано бликнаха сълзи, защото всичко, което знаеше за него, беше, че не е между живите.
— Вишъс — прошепна тя отчаяно. — О, братко мой…
Само след миг той беше до нея от плът и кръв. Изключително интелигентните му очи изучаваха чертите й и тя имаше чувството, че изражението им, както и цветът, бяха същите като нейните. Сякаш собствената й изненада и объркване бяха изписани върху неговото сурово и красиво лице.
Очите му… О, тези блестящи като диаманти очи. Те бяха нейните собствени. Беше ги виждала да я наблюдават от безброй огледала.
— Коя си ти? — попита той дрезгаво.
Изведнъж тя почувства нещо в напълно изтръпналото си тяло… И причината за огромната тежест не беше физическо нараняване, а вътрешното й страдание. Той не знаеше коя е тя, бяха живели разделени заради една лъжа и това беше трагедия, която едва можеше понесе.
Гласът й придоби сила.
— Аз… във вените ми тече същата кръв като твоята.
— Мили боже… — Той вдигна облечената си в черна ръкавица ръка. — Сестра ми?
— Трябва да вървя — намеси се лекарката припряно. — Счупването на гръбначния й стълб е отвъд границите на моя опит. Трябва да отида и да доведа…
— Намери проклетия хирург — изръмжа Вишъс с очи, все още приковани в тези на Пейн. — Открий го и го доведи тук… Без значение какво ще ти струва.
— Няма да се върна без него. Имаш думата ми.
Вишъс се обърна към жена си и притисна устните си към нейните в кратка, но страстна целувка.
— Боже… Обичам те.
Призрачното лице на лекарката придоби плътност, докато те се взираха един в друг.
— Ще я спасим, довери ми се. Ще се върна веднага, щом мога… Рот ми даде разрешението си и Фриц ще ми помогне да докараме Мани тук.
— Проклетата слънчева светлина. Прекалено бързо се зазорява.
— И бездруго бих искала да останеш тук с нея. Двамата с Елена трябва да наблюдавате жизнените й показатели, а и Хекс все още е в критично състояние. Искам да се погрижите за тях.
Когато той кимна, жената изчезна във въздуха, а миг по-късно Пейн почувства как топлата длан на Вишъс обгръща нейната. Беше ръката без ръкавицата и връзката помежду им я успокои по начин, който не можеше да опише.
Вярно, че беше изгубила майка си… Но ако преживееше това, все още щеше да има семейство. От тази страна.
— Сестра ми — промърмори той. Не беше въпрос, а констатация.
— Братко мой — изстена тя, преди ясното съзнание да й се изплъзне и да се унесе отново.
Но щеше да се върне при него по един или друг начин. Вече никога нямаше да изостави близнака си.
69.
Хекс се събуди сама в стаята до операционната, но чувстваше, че Джон не беше далече. Потребността да го открие й даде сили да се надигне и да спусне крака от леглото. Докато чакаше сърцето й да спре да препуска заради усилието, което бе положила, тя забеляза отнесено, че болничната й пижама беше на сърчица. Малки сини и розови сърчица.
Дори не можа да събере достатъчно енергия да се обиди. Изпитваше силна болка отстрани и цялата кожа я сърбеше. А и трябваше да открие Джон. Огледа се и забеляза, че торбичката на системата, включена в ръката й, беше закачена на таблата на леглото. Гадост. Онова, от което се нуждаеше, беше една от онези стойки на колелца, за да я използва за опора. Щеше да й е от полза, ако имаше за какво да се хване, за да се изправи.