Когато най-накрая стъпи на крака, остана доволна, че не се озова по лице на пода. След миг на концентрация откачи торбичката на системата и я понесе със себе си, като й идваше сама да се потупа по рамото, задето е толкова примерен пациент.
Все едно носеше дамска чанта. Може би щеше да въведе нова модна линия.
Излезе през вратата към коридора, срещуположна на вратата, водеща към операционната. Вярно, че след епизода с отстраняването на куршума от крака на Джон, се беше преборила с фобията си, но в момента последното, от което имаше нужда, беше да се натъкне на друга операция… или на каквото там правеха с онази нещастна жена, която бяха вкарали вътре след нея.
Хекс спря с единия крак на прага.
Джон беше застанал до офиса в другия край на коридора. Просто стоеше пред стъклената врата, загледан в стената. Беше приковал поглед в пукнатините върху бетона, а емоционалната му решетка бе потъмняла до такава степен, че тя потръпна.
Той скърбеше.
Не знаеше със сигурност дали е жива или умряла… Но въпреки това се чувстваше, сякаш вече я беше изгубил.
— О… Джон.
Той извърна глава.
— По дяволите — изписа и се втурна към нея. — Защо си станала от леглото?
Хекс тръгна към него, но той стигна до нея първи и понечи да я вдигне на ръце.
Тя го спря и поклати глава.
— Не, стабилна съм…
В този миг коленете й поддадоха и единствено благодарение на това, че той я задържа, не се строполи на земята. А това й напомни за случилото се в онази уличка и как Леш я беше наръгал. Тогава пак Джон я беше задържал да не падне. Той я отнесе със силните си ръце обратно в болничната стая, положи я на леглото и закачи торбичката обратно на мястото й.
— Как се чувстваш? — изписа.
Хекс се втренчи в него, виждайки го в пълната му светлина. Боецът, любовникът, изгубената душа, лидерът… Обвързаният вампир, който въпреки всичко беше готов да я остави да си тръгне.
— Защо го направи? — попита тя с изпълнен с болка глас. — Защо остави на мен да убия Леш?
Живите сини очи на Джон се приковаха в нея и той вдигна рамене.
— Исках да е твой. За теб беше по-важно да получиш… възмездие. Много неща на този свят не могат да бъдат поправени, а аз исках ти да получиш удовлетворение.
Тя се засмя леко.
— По някакъв странен начин това е най-милото нещо, което някой е правил за мен.
Страните му поруменяха леко и съпоставени с масивната му челюст изглеждаха така привлекателни. Но пък какво ли у него не беше такова?
— Така че, благодаря ти — промърмори тя.
— Ами, нали разбираш… Ти не си точно жена, на която един мъж би подарил цветя. Така че възможностите ми бяха ограничени.
Усмивката й угасна.
— Нямаше да се справя без теб. Нали го осъзнаваш? Ти направи всичко това възможно.
Джон поклати глава.
— Няма значение по какъв начин е станало. Задачата беше завършена както трябва и от когото трябва. Единствено това е важно.
Хекс се замисли за това как той беше държал Леш притиснат към земята, за да й даде възможност да нанесе чист удар. Така да се каже, беше й поднесъл копелето на сребърен поднос. Липсваше само резенчето лимон в устата на Леш. Не би могъл да й сервира нейния похитител по-добре от това.
Беше й подарил врага й. Беше поставил нейните нужди и желания над своите собствени. И тя си припомни върховете и спадовете в отношенията им. Той винаги я беше поставял на първо място.
Сега беше ред на Хекс да поклати глава.
— Мисля, че грешиш. Начинът, по който стана, беше най-важното… е най-важното.
Джон отново само повдигна рамене и погледна към вратата, през която я беше внесъл.
— Искаш ли да повикам доктор Джейн или Елена? Имаш ли нужда от храна? Или помощ за тоалетната?
Иииии ето че се започваше отново.
Хекс прихна… И веднъж започнала, вече не можеше да спре да се смее, макар болката от лявата й страна да беше нетърпима и от очите й да бликнаха червени сълзи. Знаеше, че Джон я наблюдава и си мисли, че е загубила ума си, за което не можеше да го вини. Тя също успяваше да чуе пискливите истерични нотки, излизащи от устата й… И най-неочаквано беше престанала да се смее и бе започнала да плаче.