Тормент погледна към него от другия край на окървавената родилна постеля, където лежеше вече изстиващото тяло, а очите му бяха изпълнени с ужас.
— Обърнах се настрани само за миг… Дано Скрайб Върджин ми прости… Но беше само за миг…
Дариъс поклати глава. Когато се опита да заговори, от устата му не излезе и звук, така че положи длан върху рамото на момчето и го стисна, за да му предложи поне малка утеха. Тормент придоби още по-унил вид, а плачът на малкото се усили. Майката я нямаше. Но дъщерята беше останала. Дариъс се наведе с този нов живот в ръцете си и изтръгна кинжала на Тормент от корема на жената. Сложи го настрани, а после склопи клепачите на невиждащите й очи и зави лицето й с чист чаршаф.
— Тя няма да отиде в Небитието — изстена Тормент и скри лице в шепите си. — Погуби се сама…
— Беше погубена от други. И най-тежкият от всички грехове е малодушието на баща й. Тя беше мъртва много отдавна. О, тази нейна безмилостна съдба, тя беше погубена отдавна… Дано Скрайб Върджин прояви такава милост в смъртта й, каквато тя не можа да срещне приживе.
О… Проклета… Жестока орис… Въпреки отчаянието си Дариъс доближи бебето до огнището, защото се тревожеше да не изстине на студения въздух. Когато двамата се озоваха пред огъня, то отвори уста в желание да засуче… И поради липса на по-добра алтернатива, той й предложи кутрето си.
С трагедията, все още носеща се във въздуха подобно на писък, Дариъс огледа на светлината от огъня миниатюрните черти върху дребното личице. Очите не бяха червени. И ръцете имаха пет пръста, а не шест. С нормални стави. Отгърна леко пелената, провери крачетата, корема… И установи, че ненормално удължените крайници, така характерни за гълтаните на грехове, ги нямаше.
В гърдите на Дариъс се надигна болка заради жената, която бе носила този живот в тялото си. Тя беше станала част от ежедневието им с Тормент… И макар че рядко говореше и никога не се усмихваше, той знаеше, че я е грижа за тях. Тримата бяха нещо като семейство. И сега тя им беше оставила това мъниче.
Дариъс загърна одеялцето и осъзна, че то беше единственото, с което жената беше признала неизбежността на предстоящото раждане. Собственоръчно беше изработила пелената, с която дъщеря й беше повита, и тя бе единственото, което я бе интересувало по време на бременността… Вероятно, защото е била наясно какъв ще бъде изходът. През цялото време е знаела какво ще стори.
Малкото отвори широко очи и се втренчи в Дариъс, повдигайки съсредоточено вежди. С усещането за поетото бреме, той осъзна колко уязвимо бе малкото вързопче… Оставено съвсем само на студа, то би умряло до часове.
Трябваше да направи онова, което беше редно. Трябваше да се погрижи за момиченцето и да стори нужното. Със започването на живота му, толкова много обстоятелства бяха против него, а сега беше останало и сираче. Най-скъпа Скрайб Върджин, той щеше да се погрижи за бебето, дори това да беше последното му дело на земята.
Чу се прошумоляване и когато Дариъс погледна през рамо видя, че Тормент беше увил тялото на жената в чаршаф и я беше взел на ръце.
— Аз ще се заема с нея — заяви момчето. Само че… гласът му не звучеше като на момче, а като на напълно зрял мъж. — Аз… ще се погрижа за нея. — Масивните и силни ръце на Тормент обгръщаха мъртвата, сякаш беше жива. Притискаше я към гърдите си с нежност и грижа.
Дариъс прочисти гърло, разтревожен дали раменете му бяха достатъчно силни да понесат такъв товар. Как щеше да поеме нова глътка въздух… как щеше да продължи да бие сърцето му… каква ще е следващата стъпка, която ще предприеме?
Истината беше, че се бе провалил. Беше освободил жената, но в крайна сметка я беше предал…
Но в следващия миг се стегна и се обърна към своя помощник.
— Ябълковото дърво…
Тормент кимна.
— Да. И аз си мислех за него. Ще я отнеса там, въпреки бурята.