Прехвърли изписаните пергаментови страници и се върна назад към времето, като си припомни един по един дните, които не беше прекарал във военния лагер. Копнежът по „дома“ му причиняваше физическа болка, чувстваше временното си пребиваване в този лагер по-скоро като насилствено депортиране, отколкото като преместване.
Беше отгледан в замък, където изискаността и финесът бяха основата на живота. Зад здравите стени, бранили семейството му и от хора, и от лесъри, винаги беше топло и ухаеше на рози, като че беше юли, а месеците и годините бяха минавали в лекота и блаженство. Петдесетте стаи, из които често беше бродил, бяха обзаведени с мебели, изработени от скъпа дървесина, подовете бяха застлани с дебели тъкани килими, а завесите и дамаските бяха от коприна и сатен. Маслените платна в позлатени рамки и мраморните статуи в горди пози бяха сигурен признак за бляскав живот.
По онова време нищо не подсказваше, че ще се озове там, където се намираше сега. Но онзи живот беше притежавал един основен недостатък.
Дариъс бе имал правото да се радва на топлото семейно огнище благодарение на биещото сърце на майка му. И когато този жизненоважен орган беше спрял работата си в гърдите й, той беше изгубил не само своята мамен, но и единствения дом, който някога беше познавал.
Пастрокът му го беше изхвърлил и го беше пратил тук като израз на дълго прикривана враждебност.
Не беше имал време да оплаче майка си. Нито пък да осмисли внезапната ненавист на мъжа, когото бе смятал за свой втори баща. Нито пък да скърби за изгубените си позиции сред глимерата като потомък на знатен род.
Просто го бяха захвърлили пред входа на тази пещера, сякаш беше болен от чума. И битките бяха започнали още преди дори да е видял лесър или да е започнал да се обучава как да се сражава с убийците. През първата си нощ в лагера той беше нападнат от други войници, приели хубавите му дрехи — единствения комплект, който му бяха позволили да задържи — като признак на слабост.
Той беше изненадал не само тях, но и себе си в онези мрачни часове.
Именно тогава Дариъс беше научил, също както и те, че макар да имаше аристократичен произход, във вените му течеше кръвта на боец, а не просто на войник. Кръвта на брат. Без да е бил обучаван, тялото му знаеше какво да прави и как да отвръща хладнокръвно на физическата агресия. Макар собственото му съзнание да не можеше да приеме бруталността на действията му, краката, ръцете и зъбите му знаеха точно каква сила да приложат.
Очевидно той притежаваше и друга страна, която досега бе останала непозната и неизвестна и за самия него… Но някак си тя му пасваше повече от отражението, което бе виждал в огледалото през всички изминали години.
С времето беше станал по-изкусен в боя… а ужасът, който изпитваше от самия себе си, беше намалял. Истината беше, че нямаше как да поеме по друга пътека. Гените на истинския му баща, дядо му и прадядо му предопределяха костната му структура и мускулатурата му, а наследствеността му на чистокръвен боец го превръщаше в могъща сила.
В свиреп и смъртоносен противник.
Вярно, че се бе смутил сериозно от тази своя друга идентичност. Беше все едно да хвърля две различни сенки на земята. Като че тялото му беше осветявано от два различни източника на светлина. Макар това отвратително варварско поведение да противоречеше на чувствителността, възпитавана у него, той знаеше, че то е част от една по-висша цел, на която беше създаден да служи. И го беше спасявало неведнъж… От останалите в лагера, целящи да го наранят, и от онези, които желаеха смъртта на всички им. Предполагаше се, че Блъдлетър е техен уорд, но той се държеше по-скоро като враг с тях, въпреки че ги обучаваше на изкуството на войната.
Или може би именно такава беше целта. Войната беше нещо грозно, откъдето и да я погледнеш, независимо дали се подготвяш за нея или си пряк участник.
Обучението на Блъдлетър беше брутално и садистичните му заповеди изискваха действия, в които Дариъс нямаше желание да се включва. Той, разбира се, винаги надделяваше в стълкновенията между трениращите, но не вземаше участие в изнасилванията, представляващи наказанието за победените. Беше единственият, чийто избор се зачиташе. Блъдлетър го беше предизвикал веднъж заради отказа му и в отговор той едва не го беше пребил, така че онзи повече не повдигна въпроса.