Загубилите от Дариъс, което включваше всички обитатели на лагера, биваха наказвани от други и в тези моменти, когато всички бяха заети да наблюдават зрелището, той най-често намираше утеха в дневника си. В момента дори не искаше да хвърли поглед към главния лагерен огън, където се провеждаше една от наказателните акции. Ненавистно му беше, че той е причината отново да се случва нещо подобно… Но нямаше избор. Трябваше да тренира, да се бие и да побеждава. А резултатът на това уравнение се определяше от законите на Блъдлетър.
До ушите му достигнаха радостни възгласи и доволно сумтене. Звукът предизвика болка в сърцето му и той затвори очи.
Изпълняващият наказанието вместо Дариъс беше зъл мъж, много подобен на Блъдлетър. Той редовно се заемаше с тази задача и се наслаждаваше на предизвиканата от него болка и унижение с пълна сила.
Но може би нещата нямаше да продължат така още дълго. Или поне това важеше за Дариъс.
Тази нощ предстоеше тестът му на бойното поле. След като беше тренирал цяла година, той щеше да излезе не просто с бойци, а с братята. Това беше рядко оказвана чест, а също така и сигурен знак, че войната с Обществото на лесърите, както често се случваше, беше навлязла в ужасяваща фаза. Вродените качества на Дариъс не бяха останали незабелязани и Рот, техният справедлив крал, беше наредил той да бъде изведен от лагера и да развие още по-добре уменията си под ръководството на най-добрите бойци, които притежаваше вампирската раса.
Братството на черния кинжал.
От всичко това можеше и да не излезе нищо, разбира се. Ако тази нощ покажеше, че е способен да тренира и да се бие само с подобни на него, щеше да бъде пратен обратно в пещерата, за да продължи с „обучението“ на Блъдлетър. Без право на повече опити да стане брат, като единствената възможност пред него щеше да бъде да служи като редови войник.
Шансът му с Братството беше само един и тестът, който предстоеше след изгрева на луната, не опираше само до бойна техника и боравене с оръжия. Способен ли беше да погледне в безцветните очи на врага, да подуши сладникавата му миризма и да продължи да разсъждава трезво, а тялото му да предприеме нужните действия срещу убийците?
Дариъс вдигна поглед от думите, изписани сякаш преди цял живот. Пред далечния вход на пещерата стояха четирима високи, широкоплещести и тежковъоръжени мъже.
Членовете на Братството.
Познаваше всеки от тях по име. Агъни, Трой, Мърдър и Торчър. Дариъс затвори дневника си, плъзна го в една пукнатина в скалата и облиза резката върху китката си, която беше направил, за да се сдобие с „мастило“. Писецът му беше направен от перо на фазан и бързо се изхабяваше, а и той не беше сигурен дали някога ще се върне, за да го използва, но го прибра при дневника.
Вдигна свещта и я приближи към устата си, изненадан от меката плътност на пламъка. Беше прекарал толкова часове в писане на тази блага и приятна светлина… Всъщност това беше единствената връзка между предишния му живот и настоящото му съществуване.
Загаси я с едно-единствено духване.
Изправи се на крака и събра оръжията си: кинжал, даден му, след като беше взет от изстиващото тяло на друг трениращ, и сабя, представляваща част от общото снаряжение на лагера. Дръжките на двете оръжия не бяха изработени специално за неговата длан, но това не го вълнуваше.
Братята погледнаха към него, без да го приветстват, но и без да го отблъснат и на него му се прииска сред тях да беше истинският му баща. Колко по-различно би било, ако имаше на своя страна някой, който да се интересува от бъдещето му. Не искаше нищо даром и не очакваше специално отношение, но беше чисто сам, разделен от заобикалящите го чрез граница, която виждаше, но не можеше да прекрачи.
Да нямаш семейство беше особен тип невидим затвор. Оковите на самотата и липсата на принадлежност се затягаха още по-здраво с натрупването на годините и опита, и го изолираха до такава степен, че вече нищо не можеше да го развълнува.
Дариъс не погледна назад към лагера, когато се запъти към четиримата, дошли за него. Блъдлетър знаеше, че той излиза на бойното поле и не го беше грижа дали ще се върне или не. Същото важеше и за останалите.
Докато се приближаваше към братята, му се прииска да беше имал повече време да се подготви за изпита по кураж и сила. Но ето, че моментът беше настъпил. И времето продължаваше да препуска, дори да му се щеше да забави хода му до пълзене.