Нора Робъртс
Единствена моя любов
ПЪРВА ГЛАВА
Тя беше жена, която имаше своя цел в живота. Не случайно се премести от Западна Вирджиния в Ню Йорк. Предварително бе набелязала и обмислила как да постигне три основни цели: да си намери идеалната квартира, да преуспее на професионалното поприще, което сама си бе избрала и да спечели мъжа, когото желаеше.
По възможност в този ред, но не задължително. Фредерика Кимбъл беше разумна и готова на компромиси — или поне се ласкаеше от мисълта, че е такава.
Беше ранна пролет. Тя вървеше в полуздрача по една от улиците на Ийст Сайд и си мислеше за дома. В нейните представи най-прекрасното място на света беше къщата в Шепърдстаун, Западна Вирджиния, където живееха нейните родители, брат й и сестра й. Просторна, весела къща, изпълнена с музика и гласове.
Никога нямаше да я напусне, ако не беше сигурна, че и тук ще я посрещнат с разтворени обятия. Наистина, често бе идвала в Ню Йорк — с този град я свързваха много неща, но вече усещаше колко й липсва нейната стая на втория етаж на голямата каменна къща, музиката на баща й, смехът на майка й.
Ала Фреди вече не бе дете. Беше на двайсет и четири години — достатъчно голяма, за да потърси своя път в живота.
Не биваше да забравя, че и тук си беше у дома. Нали беше прекарала първите години на живота си в Манхатън. А след това често бе идвала на гости — но винаги със семейството си, призна с въздишка тя.
Е, този път ще се справя сама, опита се да се успокои Фреди и решително изправи рамене. Имаше да свърши няколко важни неща. На първо място да убеди Никълъс Лебек, че има нужда от партньор, с когото да работи заедно.
През последните няколко години той бе постигнал големи успехи като композитор, но щеше да спечели още повече, ако тя напише стиховете към неговата музика. Достатъчно бе да затвори очи, за да си представи имената „Лебек-Кимбъл“, изписани едно до друго на бляскавата магистрала на успеха. Остави въображението да се развихри и в съзнанието й като пълноводна река потече музиката, която щяха да създадат заедно.
Само оставаше да убеди Ник да погледне нещата с нейните очи. Ако се наложи, бе готова да използва като аргумент честта на семейството. В края на краищата нали бяха почти братовчеди.
Силно казано „братовчеди“, помисли тя и в очите й просветна усмивка. Това бе нейната последна и най-важна цел в живота: Ник трябваше да се влюби в нея също толкова отчаяно и дълбоко, както тя го обичаше. При това отдавна.
Беше го чакала цели десет години, а според Фреди това бе достатъчно дълъг срок.
Вдигна яката на яркосиния си блейзър и си каза, че е крайно време Ник да се изправи лице в лице със съдбата си.
Ала когато застана пред вратата на бар „Спускай платната“, изведнъж цялата й самоувереност се изпари. Популярният в квартала бар беше собственост на брата на Ник, Зак Малдун. Формално погледнато те не бяха истински братя, но в семейството на Фреди повече се държеше на чувствата, отколкото на родствените названия. Откакто Зак се бе оженил за сестрата на Наташа — мащехата на Фреди, семействата Станисласки — Малдун — Кимбъл — Лебек се свързаха в сложна, но здрава верига.
Фреди от малка мечтаеше да прибави към нея още едно звено — звено, в което бяха обвързани тя и Ник.
Пое си дълбоко дъх, още веднъж подръпна сакото си и приглади с ръце червеникаво — златистите къдрици, които все не успяваше да прибере в спретната прическа. За кой ли път съжали, че не притежаваше поне частица от екзотичната красота на Станисласки. Престраши се и натисна дръжката на входната врата.
Непременно щеше да се постарае да постигне целта си, пък да става каквото ще.
Въздухът в „Спускай платната“ беше пропит със сладникава миризма на бира и силния аромат на подправките за сос „маринара“. Сигурно Рио, старият готвач на Зак, готвеше спагети. Гласът от музикалния автомат предупреждаваше приятелите си да се пазят от непостоянното сърце на вятърничавата Сю.
Всичко си беше по старому: уютните ламперии на стените, морските мотиви по бронзовите звънци, навигационните прибори, дългият, издраскан бар, светещите от чистота чаши. Само дето нямаше и следа от Ник. Фреди се усмихна, приближи се до бара и се настани на първия стол.
— Ще ме почерпиш ли едно питие, моряче?
Зак, който съставяше менюто за вечерта, вдигна разсеян поглед от тетрадката. Учтивата му усмивка мигом се разтегна и лицето му изгря радостно.
— Фреди, здрасти! Очаквахме те едва в края на седмицата.
— Обичам изненадите.
— И аз — особено хубавите като тази. — Зак ловко плъзна по плота халба бира и тя спря точно пред клиента, който я бе поръчал. След това се наведе, сграбчи я с огромните си ръце и я разцелува. — Както винаги, прекрасна.