Тя завъртя нетърпеливо глава.
— Да не се връщаме към това. Познавам те добре, Никълъс. Много по-добре, отколкото си мислиш. Зная какво е музиката за теб — спасение.
Очите му се замъглиха и той внезапно загуби интерес към храната.
— Силно казано.
— Но е самата истина — възрази тя. — За теб успехът е нещо второстепенно. Интересува те само музиката. Готов си да композираш безплатно. Да свириш — също. Музиката е тази, която не ти е позволила да пропаднеш. Както и семейството, разбира се. Имаш нужда от своята музика, а също и от мен, за да напиша думите към нея. Когато я слушам, Ник, аз чувам думите, които искаш да кажеш, защото те разбирам. И защото те обичам.
Погледна я преценяващо, опитвайки се да отдели емоциите от разума. Тя беше абсолютна права. Думите и музиката винаги вървяха ръка за ръка. Чувствата, които бе изразил в музиката ся, напълно съвпадаха с думите, които тя беше написала и които току-що беше произнесла.
— Добре си се подготвила, Фред.
— Ние ще бъдем страхотен екип, Ник. Много по-силен, отколкото е всеки от нас по отделно.
В главата му прозвуча мелодията, която беше свирил цяла сутрин, а с нея и нейните стихове: „Винаги си бил само ти — в моето сърце, в мислите ми. Не е имало друг нито преди, нито след теб. Винаги съм искала само теб. Ти си моят смях, ти си моите сълзи.“
Колко самота, а в същото време и надежда има в тази песен, помисли си той. Права е, точно това исках да кажа.
— Ето какво предлагам да направим, Фреди. Ще изчакаме известно време, за да видим как ще потръгне. Ако успеем да направим още поне две добри парчета, ще ги покажем на продуцентите.
От радост тя силно удари с юмрук коляното си под масата.
— И ако ги харесат?
— Ако ги харесат, смятай, че имаш нов партньор. — Вдигна чашата с вино и се усмихна. — Съгласна ли си?
— О, да — докосна чашата му със своята, — разбрахме се.
След вечерята Ник я изпрати до хотелската стая. Чувствата на Фреди бушуваха и причината бе не само в изпитото вино. Радостно се завъртя на пети и се облегна на вратата, като го гледаше със сияещи очи.
— Заедно ще постигнем невероятен успех, зная го.
Той прибра една непокорна къдрица зад ухото й и неволно погали меката част на ухото й.
— Първо да започнем. Ела утре в моя апартамент. Ще работим на пианото ми. И донеси нещо за хапване.
— Добре. Идвам веднага, щом се събудя.
— Ако пак ми се явиш преди обяд, като нищо ще те убия. Къде ти е ключа, хлапе?
— Ето го. — Разлюля ключа пред очите му, след което го пъхна в ключалката. — Няма ли да влезеш?
— Трябва да сменя Зак и да затворя бара. Така, че… — Думите и мислите му се изгубиха, когато тя се обърна към него и го прегърна. Внезапно го заля гореща вълна.
— Гледай да се наспиш добре. — Ник се наведе с намерението да я целуне съвсем благопристойно по бузата.
Но тя не беше чак толкова пияна — или може би беше. Отмести се и вдигна глава, така че устните й посрещнаха неговите. Само миг — колкото два неравни удара на сърцето.
Жадно погълна вкуса му — стегнатите, нежни устни и инстинктивно стягане на ръцете му върху раменете й. След това бързо се отдръпна се усмихна бодро, надявайте се усетил неравномерния и пулс.
— Лека нощ, Никълъс.
Ник остана напълно неподвижен. Нито един мускул на тялото ми не трепна дори когато тя затвори вратата. Магията бе нарушена от собственото му тежко дишане.
Обърна се и тръгна към асансьора. Фреди ти е братовчедка — напомни си той. — Братовчедка, а не някое секси маце, с което можеш да се позабавляваш известно време. Вдигна ръка, за да натисне копчето за партера и тихо изруга, когато не можа да го улучи, тъй като пръстите му трепереха.
Ние сме братовчеди, повтори си отново. С обща семейна история и евентуално с обща работа. В никакъв случай не биваше да го забравя. Да му се не види, нямаше право да забравя.
ТРЕТА ГЛАВА
— Здрасти, Рио. — Фреди влезе в „Спускай платната“, натоварена с дамска чанта, сак и куфарче.
— Здрасти, кукличке. — Рио приготвяше обяда и ръцете му бяха заети, така че не можа да я стисне в мечешката си прегръдка. — За къде си се запътила?
— От днес с Ник ще работим заедно — обясни тя и тръгна към стълбището.
— Дано не ти се наложи да го вадиш от леглото с ритници.
Тя само се засмя и продължи нагоре.
— Каза ми да дойда по обяд. А сега е обяд. — Почти, каза си наум, докато се изкачваше по извитите стръмни стълби. Решително почука на вратата и зачака. Нетърпеливо потропваше с крак. Няколко пъти премести тежките чанти от ръка в ръка. Добре, Никълъс, реши накрая, сам си го изпроси. Отвори вратата и извика, за да го предупреди, че е дошла.